На 19 км от Белоградчик по посока към старопланинския проход „Кадъ боаз” се намира село Салаш. Било си е на същото място още в началото на настоящото хилядолетие. Тогава обаче е било важно за римляните, защото те построили път през него, който тръгвал от Дунав, преминавал през Ниш и стигал до Рим. Това е най-краткият път от тази част на България до Западна Европа, хвалят се местните и днес. От няколко години археолози напомпват самочувствието им. Край селото им в местността „Анище” те са разкрили голяма крайпътна римска станция. Знатни римляни и богати търговци са отмаряли в нея по дългия път от своите дунавски провинции през прохода към Запада.
До към 60-те години на миналия век в прохода имало граничен пропусквателен пункт със Сърбия, имало и митница. Дълги години преди това моми и момци ходели на сборове и седенки в близкото село Ново корито, отскачали и до Княжевац, който се намира на 15 км от Салаш. Самодейци от местното читалище гостували на сцената на Ново корито. 8-те км изминавали дори пеш. През 1960 затворили границата, разрушили митницата. Сега, ако кметът на Ново корито иска да дойде в Салаш или обратно – българският да гостува в съседното сръбско село, трябва да мине по 120 км през Калотина или през „Връчка чука”. Неудобно!
До преди половин век в Салаш живеели 1450 души, а къщите били 350. Чувствали се добре – от три страни от ветрове и бури ги пазят старопланинските върхове „Ведерник”, „Жребче” и „Било”, а от четвъртата им се открива плодородно поле. Никой не бил гладен, отглеждали си едро жито, царевица, плодове.
Селото има уникална съдба и с късмета си в него да се роди забележителен музикален педагог. Преди половин век животът в него се ръководел от диригента Тодор Кръчков. Каквото кажел той, това ставало. А той умеел да пали съселяните си по музиката, с която докосвал душите им. 80 души обединил в хор, който изнасял концерти не само из Видинско, но и в софийската зала „България”. 40 души свирели в ръководената от него духова музика. Свирели хора и маршове, но и цели оперети – „Самодивско кладенче”, „Ковачът – царски син”. Децата от голямото триетажно училище имали оркестри с пикола и устри хармоники. Всеки орял и жънел нивите си, но вечер всички се събирали в читалището. Песните им огласяли планината, а свирнята се чувала и в Сръбско…
От това време в Салаш още живее обичта към музиката и българската песен. Останали са 120 души, само малка част от къщите са обитаеми, но пак поддържат състав от няколко жени, който ги весели по празници, а и разнася славата им на музикално село по фестивали из Видинско и страната. Ръководи го Евгени Попов, председател на читалището. Доскоро Салаш било единственото село, в което изнасяла концерти видинската филхармония. Но вече и за тази музика, станала любима от младини на вече възрастните хора, няма слушатели. Отиват си един след друг, казва с жалост секретарката на читалището Даниела Иванова.
Тодоров ден е един от празниците, които събират отново всички жители на селото. Допреди три-четири години в кушията се пускали по 26 коня. За тазгодишната са останали 12. Но пак като преди читалището е подготвило награди за ездачите и за конете. За хората – ориганална дървена купа във формата на конска глава, а за животните – по торба зоб.
Салаш с нетърпение очаква да се сбъдне една мечта на последните му жители – да бъде открит отново граничният пункт със Сърбия. Правителствата на двете страни са взели решение за това, и бившите им президенти са се подписали под него, но работата от българската страна не потръгва. Нямало пари за път от Салаш до границата, който е само няколко км. Сърбите вече са изградили своя, който от Ново корито до браздата е само 1 км. С нетърпение чакаме денят, когато ще идем на пазар в Княжевац, споделя Даниела Иванова. Все пак този град ни е на 15 км, а Видин – на 70…
