
Саймън и Мишел Пенелс са родени поданици на кралицата и досега по документи са с такъв статут. Аксиния-Валъри и Даниела-Мей- две сестрички от ромски произход, родени от неизвестна майка и захвърлени още тогава в сиропиталище. Сега мургавите сладурани също са поданички на Нейно величество. А Саймън и Мишел не само по документи са ги направили английски гражданки. Те наистина се чувстват като техни родители и ги обичат като свои деца. Техният дом е във врачанското село Липница, в което англичаните попадат случайно преди 4 г. като туристи. Историята на английското семейство е разказана на сайта bgchudesa.com.
“Ние не сме и не се правим на аристократи, по-скоро сме номади”, признават Саймън и Мишел. Скарани са със суетата и предразсъдъците. По света ги води волният им дух. Мишел е дъщеря на журналиста от ВВС Боби Мартин, който се прочу у нас с радиото си в друго врачанско село. На вълните на “Долна Кремена” всяка сутрин той буди слушателите си в пет континента с 3-часово шоу. С него и с майка си Роузи Мишел напуснала Англия още 16-годишна. Семейството решило да смени лондонската мъгла със слънчева Испания. Там Боби продължил да работи като радиоводещ. Подмамил и дъщеря си в медиите. Мишел правила графичния дизайн на един местен вестник. На Иберийския полуостров съдбата я срещнала с фермера Саймън. Английската госпожица му станала съпруга и заживяла в ранчото му.
Като бягство от напудрената цивилизация и педантичната подреденост двамата обясняват решението си да заживеят в българското село. Взели го съвсем спонтанно. Купили почти на безценица запустели имоти в покрайнините на Липница. Къщите и стопанските постройки били в плачевно състояние, но по-важното било, че дворовете са големи. А сравнението “С кон да тичаш в тях” се превърнало в реалност. Сега в имението им
препускат десет жребци и две понита.
Малките кончета Аси и Дани са кръстени на двете им дъщерички, които много обичат да ги сплитат и да ги яздят.
Саймън и Мишел трудно преброявят колко са животните във фермата им. След доста усилия все пак установяват, че са 68. “Това е временна цифра, още утре тя може вече да не е актуална”, признават те. И изреждат на чист български всички грухтящи, блеещи и пернати, за които се грижат – прасета, крави, овце, кози, патици, кокошки, зайци… Но, докато оборите и курниците се пълнили с живот, двамата все по-осезателно усещали липсата на дете.
Осиновяването обаче се оказало трудна работа. Сблъскали се с нашенската бюрокрация, наложило им се да вадят стотици документи. А пък още в началото били предупредени, че българче няма да им дадат и, ако не искат циганче, по-добре навреме да се откажат. “Какво значение има произходът,във всички ни тече една и съща кръв – червена, дивят се напълно лишените от предразсъдъци Саймън и Мишел. В крайна сметка, дошъл заветният ден на осиновяването. Извикали ги в едно сиропиталище и им дали малко момиченце. Но детето им се видяло тъжно.
Двамата попитали каква е причината и една от леличките издала, че дъщеричката им си има сестричка, която остава в дома. “Сестрички, разделени, в никакъв случай!”, реагирали мигновено пресните родители. И веднага задвижили процедурата по осиновяването на другото момиченце. Сега Аксиния-Валъри е в първи клас, а Даниела-Мей – в трети. И двете учат в съседното село Крушовица, защото школото в Липница е закрито. Пътуват като другите деца с училищния автобус, макар че не е проблем татко им да ги кара с джипа. Справят се добре с уроците, хвалят ги учителките. Прилежни са, но и палави – нещо нормално за възрастта им. По-малката вече има изявена страст към рисуването – пълни с цветните си фантазии всеки лист, който й попадне. Каката пък винаги е готова да запее и вече има завиден репертоар от песни. А Саймън и Мишел са сред най-прилежните родители. Идват в училището винаги, когато ги викат на срещи. И не само тогава. А вкъщи родителите и децата взаимно се учат на чужди езици.
Така мама и татко напредват с българския, а двете им щерки – с английския. Волният дух на малките и на големите в семейството пък се отприщва в ранчото на двора. Храненето, почистването и всички грижи за животинките, които обикновено се приемат за тежък труд, за фамилия Пенелс в Липница са по-скоро забавления. В имението им постоянно е весело и шумно. Приятелите на малките госпожички винаги са добре дошли. Макар че и те са селски деца, привлича ги голямото разнообразие на животни, които са и от по-екзотични породи. Никой не им пречи да нахлуват и в малкото магазинче за конски амуниции на Саймън и Мишел. Хлапетата обичат да нахлупват жокейки и да плющят със стикове. И докато дечурлигата лудуват из имението, мама и татко разливат английски чай под големия орех в двора. Саймън вдига очи нагоре и казва на български: “Суша, тази година няма грам орехи”. На въпроса как върви бизнесът, пък отговаря типично по нашенски: “Горе-долу”. Всъщност номадите в българското село се издържат от фермата, от малко земя под аренда и от магазинчето, което, уви, вече е ограбвано. Но не се оплакват. Даже вече обмислят да осиновят още деца, разбира се, циганчета.









