Често наричан "слънчевото дете на българската поезия" Христо Смирненски е един от най-завладяващите български поети. Мнозина са го сравнявали с Виктор Юго заради силните социални послания в неговите творби.
Смирненски създава едни от най-въздействащите лирически картини в българската поезия, но "жълтата гостенка" прекъсва земния му път твърде рано. Нека си припомним три от най-ярките му творби.
Приказка за честта
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!… Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но… винаги с чест!"…
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Улицата
Гърми тя с трясъците непрестанни
и с грижите всевечни на света
и шепне кървавите си закани,
притисната от каменни титани
и бремето на пъстра суета.
През делничните утрини, когато
ридаят в хор фабричните тръби,
тя стене глухо в болката си свята,
познала горестите на тълпата
и бурята на утрешни борби.
По нея се усмихват в колесници
престъпници, пигмеи и царе,
а дните в едноцветни върволици
отлитат, като непознати птици,
над нейното нестихващо море.
Но дебне улицата със закана,
настръхнала подобно огнен змей,
прикрила пламъците на вулкана,
при първи зов на празнична камбана
готова лавата си да разлей.
И гръмнала отвсъде с изненади,
преобразена в своя мощен гнев,
тя гриви огнени от барикади
развява пред смутените отряди
и блика трясъци и бурен рев.
А сред дима и викове победни
целунати от кървавата нощ,
един до друг деца и старци бледни
угасват върху камъните ледни
с усмивката на малкия Гаврош.
Уличната жена
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.
Нощта е твойта мащеха неумолима –
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.
Закичила гърди с увехнали циклами,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина Глад.
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.
И все така… А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всесилникът Живот преварил я навреме –
и ти… отдавна без душа си ти!
