Сълзите на един пенсионер трогнаха 3000 души на протест срещу високите цени на тока в Благоевград. Дребничък и слабичък човек успя да се добере до трибуната. И застана зад микрофона. Въпреки огромното си вълнение, успя да каже, че е получил сметка от енергото за 51 лева, а ползва само 4 крушки, при това те са енергоспестяващи. 79-годишният Станимир Камбитов, бивш учител, зам-директор, директор и университетски преподавател, обаче не успя да спре сълзите, които бликнаха от очите му. Сълзи на болка, отчаяние и мъка.
Той живее на първия етаж на къща на улица „Менча Кърничева” в града. Сам е, преди десетина години съпругата му Стефка починала. Личи си, че няма женска ръка, която да се грижи за дома. Жилището в никакъв случай не блести от чистота. По тъмния коридор се стига до стаята, която за домакина е и кухня, и хол, и спалня. Леглото е покрито с юргана. На другата стена е старата печка на дърва. Кашонът до нея и почти празен – 5-6 подпалки се търкалят на дъното. Но стопанинът има достатъчно дърва за огрев. За да ги осигури, теглил от „лесните” кредити, взел 400 лева, а после върнал 900 лева. На масата има няколко празни буркана, посуда, вещи за бита, вижда се и свещ.
„Побързаха от енергото да ми спрат тока и минах на свещи. Но ги икономисвах. Харчех само по две за денонощие, че едната струва 30 стотинки. Ето крушките, вижте ги, че са енергоспестяващи”, сочи към лампата той. Телевизорът му отдавна не работи, повреден е, а все не намира пари за ремонта му. Бойлерът едва преди ден го оправил майстор. Признава, че му се наложило да търси пари от дъщеря си, за да си оправи сметките с електроразпределителното дружество. От самотата го избавят две котки. Те са непрекъснато край него.
„С тях си говоря, те поне нищо не ми искат, не ме хокат. Гледам ги, макар че не дават нито вълна, нито мляко, нито месо. Деля залъка си с тези животинки, те са ми другарчета тук”, споделя възрастният мъж. Не се жалва от размера на пенсията си, но дава да се разбере, че парите, които получава, не му стигат. Всеки месец трябва да купува лекарства, че с очите и краката е зле. От бакалията срещу дома му пазарува най-често хляб, сирене и яйца. За друго не му остават финикийски знаци. Дори пътува до Македония, за да напълни торбите с по-евтини хранителни продукти. Плаща 12 лева за транспорт, качва се на автобуса и отива в маакедонския град Делчево. „Пътните разходи ги избивам, защото си вземам доста неща за ядене, които са на почти два пъти по-ниски цени от тези у нас. Ходя до Македония, за да пестя пари и да ми стигат за целия месец”, казва дядо Станимир.
„Държат ли ме краката, там съм – пред офиса на енергото. Не знам дали са виновни толкова много фирмите. Държавата никаква я няма, не се грижи за пенсионерите. Затова и не сме здрави, с тези ниски пенсии как да се храним здравословно, как да си купуваме лекарствата!? Хората в България заслужават по-високи пенсии, за да живеят достойни старини. Нали е казано, че трябва да остаряваме като катедрали, а не като цървули, но за нашата страна това не важи”, жали се Камбитов. А е дал на родината си много. Завършил е философия в Софийския университет.
По руски език му преподавала Ирина Червенкова, дъщерята на тогавашния министър-председател и лидер на БКП Вълко Червенков. Държала се много земно със студентите си, с нищо не парадирала, че баща и е първият човек в държавата и партията. „Идваше скромно облечена, казваше, че не иска да използва положението на баща си, за да расте в кариерата, а иска да го направи само със знанията и уменията си”, връща се назад в спомените си старецът. Разкрива, че съвсем за кратко го изключили от университета. Сметнали го за чужд шпионин, задето учил в Алианса английски език при учителка, която работела като агент за Америка. Станимир веднага се запътил за помощ към академик Тодор Павлов, който бил от Щип, но живеел в София с жена си. Ученият веднага се обадил на ректора Даки Йорданов и на декана Асен Киселинчев. Проблемът бил решен бързо и благополучно за младия студент от село Падеш. „Камък ми падна от сърцето, защото винаги съм искал да уча. Все съм бил отличник. Записах задочно аспирантура по социология. Доста по-късно защитих и докторантура по социология на промишлените колективи, доктор съм на социологическите науки. Близо 25 години съм се обучавал”, твърди Станимир Камбитов, който пази дисертацията за доктор на социологическите науки в дома си. Трудовият му стаж започва в гизназия „Св.св. Кирил и Методий” в Симитли, преминава през строителния тухникум в Благоевград, става зам.-директор в Трето основно училище, което оглавява за период от почти 4 години.
„Имах малка драма с Окръжния комитет на партията по отношение на името на школото. Те предлагаха да го кръстим „Юрий Гагарин”. Ние с учителите решихме патрон да ни стане големият български писател Димитър Талев. Привикваха ме няколко пъти в окръжния съвет на БКП, но удържахме на нашето. Ние първи в цялата страна, само година-две след смъртта на Талев, му отдадохме заслуженото. И до днес училището носи неговото име. За 50-годишнината му ми пратиха благодарствено писмо”, разказва пенсионерът.
Преподавал е знания и в Механотехникума, и в Електротехникума, и в Математическата гимназия. Бил е зам.-директор и на Първо основно училище, и на Второ основно училище. Натрупал стаж и като университетски преподавател – в полувисшия Институт за културно-просветни кадри и във Висшия педагогически институт. След 40 години работа се пенсионира. Първото му решение за пенсия е даполучава точно 60 лева – по 1,5 лева за всяка година работа. „Проблемът е, че не се цени образованието, не е приоритет на държавата. Дал съм сърце и душа в българските училища. Учил съм децата на любов към знанието и да са честни, това са двата най-важни урока за всеки. А сега се чудя как ще ми стигне пенсията за целия месец”, споделя мъка старият човек.
Не крие, че му помагат двете дъщери Луиза и Соня. Голямата Луиза живее със съпруга си Ахмед Дакаш, който е палестинец, в Сидни в далечна Австралия. Преди години двамата се запознали в София, зет му е професор в тамошния университет. Помагат му, изпращат му автралийски долари, за да оцелява. „Канят ме да отида при тях, но е много далече. В България съм се родил, тук и ще умра, макар много да ми липсват децата. Лошото е, че не съм заделил и 1 стотинка настрани, а като умря моята баба дадох 1200 лева за паметник Казал съм на моите деца да ме хвърлят в река Струма, за да не харчат пари за погребението ми”, по този тъжен начин завършва разговора ни с един някогашен горд преподавател и настоящ отчаян български пенсионер.
