Скътано между голям областен град и станалото съвсем наскоро известно Александрово с откритата там тракийска гробница, село Узунджово пази спомена на славното си минало и тъжно настояще. От известния в границите на Османската империя прочут пазар в Узунджово днес няма и помен, а хората на средна възраст навеждат виновно глава, защото доскоро действащото военно летище тъне в бурени и стара слава. Всъщност, за малко то е приемало и граждански самолети, извършващи полети от София, но от това славно минало на намиращото се на 6 километра селце днес няма и спомен.
Вратите и прозорците на училището в центъра на селцето отдавна са изгорели за топлината на ромските къщи наблизо, а призрачните сенки на миналото напомнят, че някога и тук е кипял живот.
Единствено църквата “Успение Богородично” пази духа на хората тук и спомена за миналите години. Съдбата на православния храм в село Узунджово е също толкова превратна, колкото на самото село. На времето сградата е построена като джамия и то още в ранните години на османското нашествие. Историческата памет доказва, че през 1906 г. бившата джамия е преустроена в църква.
Местно предание твърди, че преди бившата джамия да се превърне в църква селото е имало християнски храм. Турското нашествие срива със земята цялото село заедно с църквата му “Успение Богородично”. По-късно по личното разпореждане на султан Баязид на мястото на разрушеното селище е изграден крайпътен хан. Около него започва да се застроява и така наново възниква селище, което обаче е турско. То получава името Узунджа ова. Свидетелства за неговото съществуване дава известният османски пътешественик Евлия Челеби. В края на 17 век той разказва в пътепис, че на 5 часа път от Харманли се намира Узунджа ова, сред едно широко поле на територията на Чирменския санджак. „Там има един голям, приличащ на крепост хан, подобен на който може да бъде само оня сарай в Татар Пазарджик, построен от Мактул Ибрахим паша. По своята здравина тази бележита постройка може би е по-здрава от оная в Пазарджик. Има 80 огнища, уютен отвън и отвътре, с голям обор – това е един импозантен хан. Градът има една джамия, няколко малки ханчета, една оживена чаршия с две железни врати, прилични на врати на крепост, като всички са покрити със синкаво олово. Има още около сто бедняшки къщи, но няма вода.”
Това е одно от малкото запазени писмени свидетелства за миналото на село Узунджово. Но в него няма и ред за съществуването на джамия. Според някои изследователи тя е построена по-късно и е дело на известния османски архитект Синан. Други твърдят, че сградата е построена от българския майстор Лальо Кръстев. Те се позовават на каменна гравюра, намираща се на един от западните прозорци. Там ясно се виждат преплетени лале и кръст. Едното и днес си стои на мястото, а другото се намира в Хасковския исторически музей.
Всъщност, след освобождението от 1878 г. турското население на Узунджово се изселва. Историците посочват, че кервансараят и другите обществени сгради на прочутия Узунджовски панаир са разрушени. Единствената сграда, която остава непокътната е джамията. Тя обаче е занемарена до момента докато не се срутва строената през 1857 г. селска църква “Свети Йован Кръстител”. Тогава узунджовското църковно настоятелство решава да приспособи изоставената джамия в църква, защото няма пари за градежа на нов храм. За целта обаче трябва разрешение от тогавашното Народно събрание. То дава сградата на джамията на селската община на „редовно заседание на Х-то Обикновено народно събрание за ползване като църковен имот”. Идеята старата джамия да бъде превърната в църква не се посреща особено радушно от узунджовци, които дори решават да я разрушат и от строителния материал да построят нова селска църква. Дебатът сред хората продължава три години, а крайното решение е джамията да бъде запазена за поколенията и преустроена в православен храм.
През 2007 година църквата е ремонтирана основно и е преосветена от пловдивския митрополит Николай на 9 септември.
