Старецът и опашката

Музикантът Венци Мицов публикува кратичка история с поучително послание на официалния си профил във Фейсбук. Краткият коментар на тема толерантност и съпричастност ни впечатли и решихме да споделим мнението на Мицов в Портала на българските общини Kmeta.bg.

Публикуваме текста без редакторска намеса:

Тази вечер трябваше да пазарувам…
Котешка храна, мляко, сирене, хляб и каквото още се сетите.
В хипермаркета хванах час пик…
Опашки за сирене, опашки за зеленчуци и една особено голяма опашка на щанда за колбаси, където пушено свинско филе върви на промоция за 5,70 килото.
Натоварен с количка, пълна с продукти, преминал през ада на 5 различни опашки се довлякох до касите, където опашките бяха на ниво – по 10-12 души на всяка каса и всеки напълнил количката с всевъзможни продукти.
Прецених с поглед къде да се пласирам и избрах една от най – крайните каси, където ми се стори, че има най-малко хора.
Да, ама не!
Човекът, застанал най-отпред на касата беше наредил един куп продукти – няколко пакетчета сода бикарбонат, шишенце кетчуп, бутилка безалкохолно, хартиена кесийка с хляб, връзка праз…
И един по един, бавно – бавно редеше продуктите в чантичката си.
Представете си как се редят 10 пакетчета сода в една найлонова кесийка едно по едно.
После всичките, бавно и лежерно се поставят в найлоновата чанта.
Изнервени хората от опашката взеха да подвикват – “Айде по – бързо бе, няма да спиме тука”!
“Тоя магазин уж е немски, а опашките са като по времето на Жан Виденов” – подвикна втори човек.
Аз не казах нищо, но в ума ми мина следното – “Айде бе, нешастник, айде давай, скапан съм, искам да се прибера, няма да те чакам два часа”!.
Човекът най – накрая прибра нещата криво – ляво и застана до касата, някак превит над количката си.
Дойде моят ред. Човека с многото покупки още стоеше и подреждаше.
И тогава, когато аз прибрах за няколко секунди в чантата си двете консерви с котешка храна, киселото мляко, бутилката “Севън Ъп” и бучката сирене, изведнъж видях човека.
Ръцете му трепереха ужасно.
С измъчена и притеснена физиономия той повтаряше нещо тихо на себе си.
И тогава осъзнах, че той е болен.
Паркинсон?
Или някаква друга болест…
И изведнъж, макар че се въздържах да му подвикна да бърза, умрях от срам.
И вместо да му помогна да досъбере нещата си, подвих опашка и излязох от хипермаркета…
Защо ви разказвам тази история ли?
Защото всички ние твърде често сме готови да осъдим седящия наблизо и да му теглим една майна.
Но никога не се доближаваме до него.
А той може би има нужда от нашата помощ.
Или поне от нашето лицемерно състрадание.
Това е историята.