Наричат го посланик на българския фолклор. Бен Крос е британски актьор, но също режисьор и музикант. От години живее в България, а преди няколко месеца прие ролята на Джеймс Баучер в мащабния спектакъл „Осмото чудо“ на ансамбъл „Българе“. Ако сте успели да го гледате, почти сигурно сте се просълзили от изпълнението му. Уникален е, казва за него създателят на „Българе“ Христо Димитров. Разговаряме с Бен Крос как вместо Холивуд се избира България и защо ние, българите, искаме, но не можем да направим от страната си Швейцария на Балканите.
Кое ви привърза толкова към България? Как се случи българското Рождество на Бен Крос?
Деяна Бонева. Работата ме доведе в България, а Деяна Бонева ме накара да остана във вашата страна. През 2000 година дойдох тук, за да работя по филм, а две години след това още един. През 2004 година се завърнах отново и видях, че имам толкова много проекти да правя в България – така мина цяла година. Казах си „това е добър знак“. И си купих апартамент и ето ме тук толкова години.
Ние, българите, обичаме да казваме, че страната ни може да е Швейцария на Балканите. Но какво й липсва на страната ни, за да се случи в действителност тази фраза?
Демокрация.
Как се постига демокрацията?
В парламента ви да има повече хора, които да отстояват и да уважават правата на гражданите. А не да използват позицията на силата, да си пълнят джобовете и да вземат от народа.
Преди време мой събеседник беше казал, че страната ни е пострадала най-много от бившия соцлагер от комунистическия режим. Толкова ли са очевидни все още белезите за чужденците?
Виждам останките от бившия Съветски съюз във всяка една от посткомунистическите държави, в които съм бил в Европа. Когато Тракийската империя е загинала, когато Византийската, а след нея и Римската империя е загинала, те оставят след себе си монументи на културата, пред които и до ден днешен ние благоговеем и се възхищаваме. Спорът е много малък тук – но дори когато предишните цивилизации са били доминирани от тирани и можеш да се върнеш до Римската империя или до Медичите, те са оставили след себе си толкова много прекрасни творения, които допринасят за световната култура и за развитието на човечеството. Комунизмът в тази страна и в други страни от бившия Съветски блок е оставил две наследства. Първото, което е особено важно и за България в момента, е, че падането на комунизма остави много гангстери без работа.
И какво правят тези
гангстери –
отидоха в политиката.
И затова сме на това положение днес. Второто последствие е разпадащият се бетон. Защото когато е започнала тази мечта да се строят домове за пролетариата, за съжаление е нарушена правилната пропорция между бетон и пясък. Явно се е крадяло от бетона и се е слагало повече пясък. И сега виждаме из цялата страна рушащи се панелни блокове, ронещи се тротоари. Бетонът се разпада. Идеята е била добра, материалите са били добри, но крадците вземат превес и години по-късно оставаме с разпадащия се бетон на комунизма. Ако има по-добра метафора за това, ще се радвам да я чуя. Панелните квартали от миналия век са една експресия на манталитета на комунистическия режим. И след 50 години част от тези блокове ще са пясък в земята, а Амфитеатърът в Пловдив ще е все така величествен. Защото този Амфитеатър и днес стои като паметник на културата, а не на алчността.
Това е видимата следа от комунизма. Но може би по-страшен е отпечатъкът върху съзнанието на хората, не мислите ли? Как или кога българинът ще осъзнае същината на думата „свобода“?
Българите са имали 6 века диктатура и всички очакват, че ще приемат демокрацията както все едно да си облекат един добре ушит костюм. Това е като да накараш един селянин да сложи папионка, фрак, чадър и да очакваш да се чувства естествено. Истината е, че този процес ще отнеме време. Колко време ще отнеме – зависи кога истинската демокрация ще дойде в тази държава. Процесът за демокрация е на мястото си. Механизмът е корумпиран и българите знаят това. И търсят начин да изразят своето недоволство.
И може би някой като Христос
или Махатма Ганди
трябва да възкръсне
от пепелта на българските улици.
Ще продължа моята библейска метафора – този някой трябва да вдигне булото пред очите им, да отвори съзнанието им, за да видят истината.
Никога не съм бил убеден в концепцията за „човешките права“, аз предпочитам фразата „човешки привилегии“. Не смятам, че част от човешките права е да си лягаш вечер с пълен стомах, ако не си работил за това, но когато гласувам по време на избори, мое право е да изисквам и да очаквам от кандидата, за когото съм гласувал, че ще се бори за мен, ще направи така, че да имам работа и да ми плащат достатъчно. И то не само, за да имам храна за себе си, но и да изхранвам моето семейство, да образовам децата си и да имам възможност да ги заведа на лекар, когато са болни. Свободата не е човешко право, свободата е човешка привилегия, в едно демократично общество според мен. Защото, ако откраднеш нещо, ако убиеш някого, ти губиш свободата си и отиваш в затвора, безспорно. Ако си добър член на обществото, твое право е да очакваш, че щом допринасяш за обществото, щом работиш честно – ще печелиш добра заплата. Съответно ще можеш да плащаш данъци, което ще подобри инфраструктурата в града ти, което означава, че за теб ще е по-добре да отидеш на работа и т.н. Тогава започваме да разбираме, че плащаме своите данъци за доброто на обществото – за добра инфраструктура, образование, здраве. Това е наше човешко право, а не да се гледа на това като на изключителна възможност, докато отблъскващи горили, които манипулират политиците, да се бият в косматите гърди като alpha male на примитивно ниво.
Казахте „да се повдигне булото“ – това ли правите с ансамбъл „Българе“ – повдигате булото?
Преди да направя с ансамбъл „Българе“ спектакъла „Осмото чудо“, си мислех, че всички българи познават прекрасно тази музика. Впрочем, когато за пръв път отидох в Америка, бях на 31 и тогава наивно си мислех, че всички могат да пеят като Франк Синатра. По същия начин, когато дойдох в България, смятах, че всички могат да танцуват и пеят така. Да, Христо Димитров със своя великолепен проект, „Осмото чудо“ и всичко което прави, повдига булото от очите на българите, за да видят и чуят своята фолклорна музика и традиции, които са толкова чисти, толкова истински и толкова български.
