Елин Рахнев – един от най-добрите български съвременни поети днес празнува ложден ден. Нека зедно си припомним красотите, изплетени от думите му:
Писмо до поезията
Ти, която изплака целия дъжд,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Не зная името си
и годините не помня,
но нужни ли са имената ни
в това пътуване.
Катастрофирал гълъб се носи
в несъвършенството
и пада,
перата му – последно предупреждение.
А аз към себе си вървя
с подути вени от съмнение
и с едно остаряло понятие –
достойнство.
Духът на пеперудата полека изветрява
и рисува върху старото небе
картина.
А думите се лутат като гларуси,
объркали посоката
към лятото.
ІІ
Ти, която спука всички кореми,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Безсилен съм пред всичко
и искам да се удавя
там, при хартиените кораби на
децата,
и да забравя…
Душата ми – бездомно копеле
тъп уестърн
грешка.
Лилава е смъртта,
лилави са гробарите
и може би лилаво е и съвършенството.
Прегракнали петли
в съня ми кукуригат,
но мен ме няма.
И уличната суета
реже старото небе
на малки порции живот.
Благодаря… Благодаря… Благодаря…
П.С. От думите остана само грозен скелет
и стиховете на поетите,
прострени на балконите, до потниците и до гащите
. . .
Разтварям се в една метафора
тържествено
тържествено.
Една такава като бунта на снега,
като трапчинка безразсъдство.
Разцъфват вените ми като карамфили
и ми е хубаво.
Прилича ми на смърт,
прилича ми на милион кокичета
с барабани и тромпети.
Движение на течности и кучета,
движение на жили и подметки.
И ти небе – чиния неизмита.
Аз – някакво пияно копеле
банално есенно
банално дългокосо
дойдох –
за да се гавря с миглите на капките дъждовни,
за да се гавря с темето на контрольора на билети,
за да повръщам залезите като леща.
ІІ
Разтварям се сега – отдавна трябваше.
Косматото ми тяло е зелено,
очите ми са гущери.
И все пак мразя те снежинке, падаща
върху бомбето на някой – еди-кой си там,
смирено чакащ градския транспорт.
Движение на сенки и на лиги,
движение на сънища и тротоари.
И ти небе – мухлясала чиния.
Но това не е смъртта,
но това не са милион кокичета
със барабани и тромпети,
а някакво свирепо сгромолясване
върху шкембето ти – живот.
. . .
Побърках се от подлеци и равнодушни типове
и дълго метох коридора на мечтите.
Разбрах, че оцеляват само тихите,
и много ме болеше, Господи!
Отпих от виното, което отлежаваше в сълзите ми,
и станах кораб, впил солената си гръд във сушата.
Бе странно това пътуване за хората
и с жабешки очи ме гледаха, дори ме скубеха.
Но аз не спрях, прилежно този свят прелистих
и влюбих се във пеперудите, окъпали кирливото му тяло.
Мечтаех да отида някъде, където ме обичат –
далеч от това човечество преяло.
И толкоз дълго търсих, че накрая се уплаших
и в кошче за боклук платната си изхвърлих, плачейки.
Нарамих участта си като раница
и във тревите скрих, за кой ли път, душата си.
Останах там, за да дочакам утрото
и пътя ми са освети до посиняване.
За да зашия раните си и да продължа
към мокрите очи на майка ми.
. . .
Рецитирам очите ти – небето е разтегливо понятие,
вените ми пукат, сред странна смесица
от Малс Дейвис и екзалтирани трамваи,
глаголите дращят черепа ми… човъркат го,
луната хълца,
и аз все ти повтарям, че съм жаба,
футболист, Гарсия Лорка,
че си падам по улични лампи,
че ще се напия до прераждане.
И се давя в устните ти – най-щастливият самоубиец,
и дъждът е само дъжд, само дъжд…
и забравям майка си, баща си, другите…
замлъквам, свечерявам се –
безименно, безмозъчно щастлив.









