Днес се навършват 140 години от рождението на един от най-големите български поети – Пейо Яворов. През 1878 г. в Чирпан е роден Пейо Тотев Крачолов, станал известен под псевдонима Яворов. В памет на поета и по повод 140-та годишнина от рождението му, ви предлагаме 4 стихотворения от майстора на любовната лирика:
ОБИЧАМ ТЕ
Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.
Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.
Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба –
и себе и, и тебе да погубя…
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО
Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
ПРЪСТЕН С ОПАЛ
Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня,
отсам преградни бездни, върхове.
Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждащи мечти, –
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.
На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети-прелита в бодър сън –
и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.
Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян
и то ще бъде час на изповед-последна,
сияние в един вълшебен блян.
Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще горим унесени в съня си –
и като дим в небето ще намерим край.
