Константин Папазов е роден на 17 юли 1967 г. в София. Тренира като дете баскетбол с „Левски“. Сам казва, че е знаел отлично, че няма капчица талант. Бил е президент на БК „Славия“, треньор на мъжките състави на „Левски“ и „Лукойл Академик“, както и на мъжкия национален отбор. Като треньор на „Левски“ печели 2 пъти поред Купата на България — през 2009 г. и 2010 г., съответно срещу „Лукойл Академик“ и „Рилски спортист“. През 2010 г. печели сребърните медали в НБЛ след 3-1 загуби от „Лукойл Академик“, през 2011 г. – 2 място в турнира за Купата на България, след загуба на финала от Лукойл Академик с 81:80, през 2010 г. – Балканската лига начело на „Левски“ (на финала сините побеждават черногорския „Ловчен“ с 77:65).
Тити Папазов е избран за треньор на годината на България за 2009 г. През 2015 г. През лятото на тази година той обяви на специална пресконференция, че се отказва от треньорството.
– Г-н Папазов, каква е равносметката Ви за 2015 г., след като през нея оглавихте Националната баскетболна лига (НБЛ)?
– Аз съм човек с големи мечти и никога не мога да съм доволен напълно – ако постигнем някакъв резултат, винаги се оглеждам в по-високите цели. Затова мога да кажа, че съм доволен от факта, че засега няма проблеми в Лигата. Естествено, доволен съм, че имаме два сериозни спонсора. Миналата година беше много тежка, защото не можахме да намерим спонсор и заради това два през тази година са сериозен успех. От гледна точка на това НБЛ да е финансово обезпечена и да се помогне, макар и минимално, на клубовете, това е добър резултат. Със сегашните два спонсора вече можем да си позволим да търсим подпомагане и с по-малки параметри – компании, които дори да не влагат пари, но все пак да помогнат. Това може да са фирми от хранителната промишленост или от петролния бизнес, което ще помогне да намалеят разходите на клубовете, когато са на гостуване в друг град. Смятам, че ще успеем да постигнем това през следващия месец.
За жалост класата на Лигата не е подобрена. Всички отбори изпитват финансови трудности и дори отборът на „Лукойл Академик“, който е най-стабилен и показва добри резултати, разполага с по-малко средства от други години. Клубовете са „назад“, но това е реалното отражение на икономическата ситуация в страната – баскетболът не може да е някакъв оазис.
– Националният ни отбор продължава да затъва. Каква е ситуацията с него и има ли шанс за по-добри времена?
– В ситуацията с нашия национален тим са намесени доста неща, не е само една причината и не е честно да се оправдаваме само с липсата на достатъчно финанси. Най-големият проблем на българския баскетбол е в нас, треньорите, макар и аз да съм вече бивш. Разбира се има голямо значение и фактът, че след 1989 г. двата големи колоса в европейския баскетбол дотогава – СССР и Югославия се разцепиха и от 2 отбора станаха 11, всичките от които много силни отбори и същевременно носещи традициите от времената отпреди разделението. Така от СССР се получиха два много силни отбора – Русия и Литва, като Литва са световен колос, а на втори план може да поставим Латвия и Украйна – също два тима с много потенциал. Разликата между нас и тях, е че те боравят с други финансови параметри. Украинците съвсем доскоро бяха водени от Майк Фратело (бивш треньор на Атланта Хоукс, Ню Йорк Никс и Мемфис Гризлис в НБА на САЩ и Канада – бел. авт.). При тях се натурализират сериозни американци, големи имена в световния баскетбол.
От разделението на Югославия пък излязоха отборите на Словения, Хърватска, Сърбия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина – с някои от тях трудно можем да се преборим. Но не трябва да се оправдаваме, а да се борим. Имаме една „бяла лястовица“, която се казва Александър Везенков, който онзи ден игра за отбора на Барселона за победата срещу европейския клубен шампион и носител на общо 4 купи тази година Реал Мадрид. Покрай Сашко и покрай близнаците (Калоян и Деян Иванови – бел. авт.), които се надявам, че ще се върнат, можем да започнем да градим отбор, който да се бори да участва на европейски първенства. В последните 25 години обаче никой от нас, треньорите, не е успял да създаде добър център или добър гард, за да бъдем фактор в европейския баскетбол.
– В началото на годината успяхте да спасите баскетболния „Левски“. Наложи се, обаче, създаване на ново дружество през лятото. Каква е равносметката и накъде върви „синият“ клуб?
– Всъщност клуба не бе спасен от нас, а от феновете, които направиха едно тържество, което участвалите в него никога няма да забравим. На този етап съвсем сам се боря да го има този отбор и всички средства, които осигурявам, са лични. Не знам докога ще издържа, но вярвам, че ще се намери спонсор. Имаме млад и перспективен отбор и съм сигурен, че момчетата, които в момента са в „Левски“, след години ще са най-добрите играчи на България. Обещал съм си да не взимам чужденци през следващите 3 години и се надявам да удържа на това си обещание към себе си. Дотук а издържах отбора, но средствата ми свършиха. Ако трябва ще взимам заеми, но това не е решение. Все още обаче имам сили да се боря, както винаги съм правел, и ще продължавам да търся начини този отбор да продължи да съществува и да се развива. Радвам се, че през тази година с огромната помощ на г-жа Фандъкова успяхме да поставим някаква основа на детско-юношеския баскетбол в София. Обещал съм и на нея, и на себе си, че няма да позволя някой да открадне и 1 лев от това начинание, защото то е изцяло насочено към това баскетбол в България да продължи да има. Имам претенции да съм един от най-добрите мениджъри в спорта у нас и знам как трябва да бъде похарчен всеки лев. Ако искаме държавата и общините да ни помагат, трябва да сме честни към тях.
– През последните години много общини построиха спортни зали, благодарение на еврофондовете. От полза ли са те на българския спорт, след като много от тях пустеят?
– За съжаление, на много места тези зали бяха направени, колкото да бъдат направени. Трябваше да се погледне професионално и да се види, например, че Вършец е близо до Монтана, а в Монтана са силни баскетбола и волейбола и да се направи зала, която да обособи район, в който да се тачат тези спортове и където отборите да ходят на подготовка. Добре е, че ги има тези зали, но те водят със себе си проблеми, свързани с експлоатацията. Трябва да намерим решение как тези негативи да бъдат минимизирани, т.е. тези зали да работят. Целта на всяка такава зала трябва да бъде тя да е пълна с деца всяка седмица. Трябва, обаче, да се замислим колко деца има в някое малко градче или дори село, които да се запалят по баскетбола или по друг спорт. В Панагюрище се построи чудесна зала с подкрепата на г-н Цоцорков, но е важно да се види има ли кой да я ползва. На много места се правят неща, които са епизодични и само и само да бъдат усвоени средствата от еврофондовете. Може би е правилно да ги има и около тях да се създадат условия, така че да има деца, които да тренират в тях, което означава, че работата на кметовете не приключва с откриването на залата.
Миналата седмица открихме нова зала в Перущица. Говорих си дълго с кмета, дадох му идеи как тази зала може да бъде от полза. Пловдив е само на 20 км и това е добре, защото някои отбор по даден спорт може да започне да домакинства за постоянно в Перущица. Особено предвид, че Пловдив няма нова зала – „Колодрума“ не може да се използва за такива цели, но пък съвсем наскоро бе направен ремонт на зала „Строител“ и хората, които инвестираха в този ремонт, не биха завели отборите си да домакинстват на друго място, защото са вложили много пари. Трябва да се помоли министерството на спорта да финансира лагерите на националните отбори в различни възрасти на такива места – Вършец, Панагюрище и други, за да има смисъл от тези зали и те да започнат да работят от някъде.
