За всички българи, а и в много страни по света той е просто "бащата на тримата глупаци". Макар това бащинство да му бе оспорено, името на Доньо Донев и до днес стои под хитовите анимирани филми, които правят перфектна дисекция на уродливите обществени явления. Днес артистът, за който разбра целият свят и завеща на България "тримата глупаци", щеше да навърши 91 години.
Донев е роден в Берковица. Завършва специалност Графика в Националната художествена академия през 1954 г. Изявява се като талантлив художник-карикатурист, но го изкушава киното – иска "да превръща "картинката" в жива". Трудовото му досие започва във в. "Вечерни новини", но през 1956 г. отива на работа в Студия за игрални филми, където работи до 1970 г. От 1970-а до 1993-та е ръководител на творческия колектив на Студия за анимационни филми "София".
Първият му анимационен филм като художник е "Грух и Грушка" /1957 г./ Тогава е само на 28. Млад, дръзновен и креативен. Има желание да усвои всички тънкости на цялостния филмов процес. Като сценарист и режисьор дебютира с анимационния филм "Дует" /1961 г. /
Началото на култовата анимационна поредица "Тримата глупаци" се превръща в творческа емблема на живота му. По нея работи в продължение на 20 години – от 1970-а до 1990-а.
В последните години от живота си Доньо Донев се връща отново към вестникарството – работи като главен редактор на вестниците "Тримата глупаци", "Четиримата глупаци" и списание "Фрас". Заглавията на тези издания също са емблематични – издават, че глупаците у нас се "множат", а т.нар. демокрация е като удар по главата за много от нас и разбива много представи за живота ни – включително и в областта на културата ни.
През 2000 г. му връчват орден "Стара планина" почти по същия период, в който се вихри скандал заради изтеклото му досие, което го уличава не просто в агентура, а и в доносничество към Държавна сигурност. Скандалът е голям, дъщеря му Живка, която също е аниматор, публично призовава да оставят на мира баща й. Малко по-късно идва и друг публичен удар за Донев – оспорват му "бащинството" над "глупаците", като ги приписват първо на известния аниматор Аспарух Панов, сетне на Тодор Динов.
Доньо Донев си отива от този свят през 2017 година след прекаран инсулт. Без значение от различните тези и спекулации, той остава за българите "бащата" на "глупаците", а те – ярко олицетворение на българите и към днешна дата.
За годишнината на рождението му предлагаме ярки цитати от негови интервюта в годините.
“Никога няма да престана да се занимавам с политическа карикатура.” (от интервю във с-е “Вестител”, бр.1/2000)
“Обикалял съм доста света с моите филми, макар че често са ме изолирали от групите на разни фестивали. Все пак доста съм видял от Европа и дори в Щатите ходих.”(от интервю във с-е “Вестител”, бр.1/2000)
“…Веднага след 10 ноември се закриха всички клубове. Според мен това бе продиктувано от страха интелигенцията да не се събира, да не общува, да не обменя информация, да не мисли. Известно е, че творците с това са опасни, те никога няма да извадят нож като мутрите. Аз постоянно имам нужда да се събирам с колеги, за да ми олекне на душичката. Липсата на възможност за общуване сред творците е гибелна за изкуството. Дори вече започвам да вярвам в предсказанието на една италианка, която каза, че през 2006 г. вече няма да се говори за такава държава България. Ето, вижте какво става – някои хора забогатяват страшно, толерират престъпността, защото понякога участват в нея. Наникъде отива тази страна.”(от интервю във с-е “Вестител”, бр.1/2000)
“Моята голяма любов е анимацията и след като ме отрязаха от там… Не се оплаквам от това, че съм пенсиониран, защото добре знам каква е ситуацията в киното ни. Но много ме огорчи това, че филмите ми вървят навън и някои хора печелят зад гърба ми.”
“Голямото удовлетворение за мен е, като видя целия салон усмихнат на мой филм. Обаче най ми е приятно, когато отида в някое заведение, седна и току пристигне бутилка отнякъде. Отначало сервитьорът вика: “Казаха да не казвам от кого е.” Но като настоявам, той казва, че е от човек, който е възхитен примерно от “Тримата глупаци”. Или пък на улицата, като ме срещне някой, особено пък дете, и каже: “Чичо Доньо, нарисувай ми един глупак!” И аз спирам и рисувам. Никога не отказвам.”
“Има една карикатура, която много нашумя – с политиците, дето си бъркат в з**ниците, казва се “Ситно нашенско”. Идеята за нея ми я подхвърлиха като реплика в кръчма. Един човек ми каза: “Бате Донее, бате Донеее… Виждаш ли ги к’во правят ония горе. Всеки си е турил пръста у другия, ама не знае, че и на него са му го сложили…”
“У нас вече нямаме критерии за хубаво и лошо, за добро и зло, за морално и аморално в изкуството. Принизява се вкусът на хората. Появиха се разни “пиратки”, “тигри”, “каналета” и т. н. Галериите са пълни с еднодневки, екраните – с екшъни и сапунени неща. По телевизията и радиото кудкудякат фалшиви гласове, наречени “вокални състави”. Широко сме отворили вратата на посредствеността и тя си тече като буйна река. Плодовете от нея ще се събират някоя есен…”
