Невена Коканова завинаги ще остане Примата на българското кино. Тя е сред най-забележителните актриси в продължение на четири десетилетия и половина. За времето от 1955 до 1999 година само в киното изиграва над 50 роли. И почти всички от тях са забележителни и запомнящи се. Прекрасна актриса, Невена Коканова остава завинаги в пантеона на любимите български актьори. На днешната дата се навършват 20 години от деня, в който напуска този свят, за да играе на небесната сцена.
А защо е толкова велика? Защото дори на върха на славата, тя не губи връзката си с реалността, остава все така естествена, земна и непринудена. Не се главозамайва от светлината на прожекторите и от непринудената любов на публиката. Независимо от постиженията и наградите си, не дели хората, а се държи с тях като равен с всички. Точно затова Невена Коканова е толкова велик човек, колкото и велика актриса. Нейната непринуденост е доказателство за аристократичната кръв и извисената й душа.
Никак не е случайно, че много кинокритици я наричат „Първата дама на българското кино“. Тя обаче играе и в театъра, снима се и в много телевизионни театри. Навсякъде успява да грабне публиката с топлината на своя поглед, с красивата си осанка, с неподправената си игра, с вродената си скромност.
Родена е в Дупница на 12 декември 1938 година. Пътят към киното за нея не е от леките. Младата кандидат-студентка е скъсана на изпита за влизане във ВИТИЗ. Но благодарение на ямболските театрали, които се оказват доста по-находчиви, младата 18-годишна девойка започва своята театрална кариера, без да има специално образование. За да се превърне години по-късно в истинска легенда. Макар и най-запомнящите ѝ роли да са в киното, нейната страст е театърът, за който тя винаги е твърдяла, че е главното ѝ поприще. Големият пробив на актрисата е в екранизацията на романа „Тютюн“ на Димитър Димов от 1962 година, режисиран от Николай Корабов. Отличаващата се както с неповторимия си талант, така и с ослепителна красота, Коканова е идеалната Ирина. След тази роля вече никой не се съмнява, че Невена Коканова ще бъде първата дама на българското игрално кино.
Но тя извоюва това признание не само с ролите си, но и като човек – в живота. Друг незабравим неин образ е от класиката на родното кино – „Крадецът на прасковите“, режисиран от Въло Радев, и излязъл на големия екран през 1964 година. Тя, Невена Коканова, е Лиза, той, Раде Маркович – Иво. Във филма тя е жена на български комендант, а той – сръбски военнопленник от Първата световна война. Една невъзможна любов между Лиза и Иво…Но Невена Коканова има възможната любов на поколения българи. И тя никога няма да бъде обвита в бурени, защото споменът за нея винаги се връща от екрана с филмите, в които е оставила своята прекрасна диря и на актриса, и на човек. А това е най-голямата награда за всеки.
Представяме ви някои интересни мисли на великата актриса:
Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми.
Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен.
Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява!
Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… От къде на къде? Това е моят си живот.
Разочарованието винаги идва от човека, към когото храня особено доверие.
Такава е структурата на моето съзнание. Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт.
Аз съм артистка, животът е моето хоби.
