Една от емблемите на българското кино, жената с невероятен талант, харизма и нежен глас ни напуска завинаги на днешната дата преди 19 години… Невена Коканова – "първата дама на българското кино" ни е завещала една богата колекция от незабравими роли в някои от най-големите наши филми. Като смелата Ирина в "Тютюн", Лиза от "Крадеца на праскови" или Тинка от "Момчето си отива" винаги ще си спомняме за големия талант на красивата Невена.
Родена е на 12 декември 1938 г. в Дупница. Дебютира в театъра в средата на 50-те години на миналия век. Пътят й към звездната сцена е трънлив. Късат я във ВИТИЗ, но яркият й талант е оценен от режисьори. Коканова не веднъж е казвала, че двама от учителите й в занаята са Апостол Карамитев и Григор Вачков.
Част от кариерата й са лентите "Карамбол" (1966), "Отклонение" (1967), "С дъх на бадеми" (1967) и др. А храмовете на Мелпомена се пръскат по шевовете при театралните постановки, в които първата дама на киното ни участва.
Нейната игра е безупречна, талантът й неоспорим, а превъплъщенията, в които влиза са в образите на жени с характер, притежаващи жив темперамент и чувство за вътрешна значимост. Не случайно през 50-те и 60-те хората я възприемат като символ на българското киноизкуство. Съвсем заслужено тя получава слава и признание и извън пределите на България. Така през 1969 г. Коканова се снима в във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани "Галилей".
В нейна чест Министерство на културата и "Бояна Филм" учредяват филмов приз – "Награда на името на Невена Коканова" за обещаващ филмов дебют на актриса. А заради невероятните й изпълнения в киното в Ямбол има Театрални празници и Драматичен театър „Невена Коканова“. Театърът в Дупница също е кръстен на нея.
Да си припомим част от най-силните думи на голямата Невена Коканова:
Онова, което е моят свят, моята душа, никой няма право да се докосва до него!
Мразя да говоря за моите трудности. Срамота е да приказвам за тях, когато обичта на толкова хора ме придружава от първото кокиче до последните хризантеми.
Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява.
Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… От къде на къде? Това е моят си живот.
Разочарованието винаги идва от човека, към когото храня особено доверие.
Такава е структурата на моето съзнание. Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт.
