Веселин Георгиев е трудотерапевт и управител на Център за социална рехабилитация и интеграция „Надежда за утре“ във Враца. Разполага с мултидисциплинарен екип, който предлага комплексни услуги на деца и лица с увреждания и поведенчески аномалии.
– Г-н Георгиев, как се роди идеята да основете комплексен център за социална рехабилитация и интеграция във Враца?
– Идеята ми се роди вследствие на лични преживявания. Имах близки, на които не успях да помогна, и това ме провокира да създам организация, с която да подкрепя други хора в нужда. Паралелно наблюдавах с години обществената среда във Враца и сметнах, че съществува необходимост от подобно звено, което да интегрира различни видове социални услуги за деца и лица, които се нуждаят от подкрепа, за да се интегрират успешно в обществото.
– Какви услуги предоставя центърът и на какви потребители?
– Използваме интегриран подход за рехабилитация. Предлагаме арт терапия, слухово-речеви методики, работа с психолог и специален педагог, както и широк спектър от услуги, които мотивират и учат потребителя да се справя успешно с дейности от всекидневния живот и респективно – да преодолява преградите пред успешната си социализация.
Работим с широк спектър от лица. Най-малкият ни потребител е на 4 години, а най-възрастният – на 36. Правя уговорката, че не работим с деца под 4-годишна възраст. Под този праг те още не са готови за нашата методика и в повечето случаи не са докрай изяснени проблемите и смущенията в развитието им. Освен по възраст, нашите потребители се отличават съществено и в потребностите си. Те са с различни здравословни или психологически смущения, които изискват индивидуален подход и план за работа.
– Как персонализирате услугата съобразно индивидуалните потребности на лицето?
– Работата с всеки нов потребител стартира с предварителен разговор-интервю. В него се запознаваме с детето или лицето, което се нуждае от подкрепа, както и със семейството или хората, които са натоварени с грижите за него. Изучаваме семейната история, развитието на индивидуалния проблем в годините, правим анализ на направени до момента изследвания, поставени диагнози или предприети терапии, ако са налице такива. След това подробно разискваме каква е целта на работа с конкретното лице, тоест какво ще се стремим да постигнем. За някои такава заветна цел е например да изкачат сами стъпалата, за други е да развият правилно говорните си умения, за трети – да успеят да се концентрират в училище и така нататък. След като сме направили такъв анализ, започваме работа с потребителя. Обичайно заниманията се провеждат между 3 и 4 пъти седмично, като едно посещение трае между час и час и половина според конкретната ситуация. Обикновено отнема около месец, за да опознаем спецификата на лицето, тоест как реагира на определени задания, какво може и не може да прави, в каква степен е налице социално приемливо поведение, или да развитие елементарни умения за справяне с рутинни дейности. След тези първоначални наблюдение екипът ни се събира периодично, за да обсъжда напредъка и бъдещите задачи в работата. Аз много държа на стиковката между различните специалисти, защото считам, че само така можем да говорим за една наистина завършена и качествена социална услуга.
– Когато говорим за работа с деца, каква е ролята на родителите? Съумяват ли своевременно да осъзнаят, че детето им се нуждае от помощ и да се ориентират към правилната терапия?
– За съжаление, често се случва родителите да отричат, отлагат или омаловажават проблема на детето си. Това е т.нар. от нас „етап на приемане“. Моментът, в който разбираш, че детето ти има специални нужди и трябва допълнителна помощ. Колкото по-бързо и пълно се възприеме проблемът, толкова по-лесно се намира неговото решение. Замитането под килима не върши работа. Децата растат, тръгват на училище, а там проблемът се задълбочава. Истината е, че всички родители се плашат повече от неизвестността, отколкото от самия проблем. Затова моят съвет е дори да се страхуват, да не чакат – нека търсят специализирана помощ, докато не стане късно за ранна интервенция.
– Участва ли семейството в последващата работа по рехабилитацията на детето?
– Да, това е просто задължително. Ако ние работим с детето час или малко повече на ден, то е със семейството много по-дълго време. Ако заниманията не продължават вкъщи, няма как да постигнем успех. Затова ние сме в непрекъсната координация. Обсъждаме общи действия в помощ на детето и разчитаме от другата страна да има разбиране и съдействие. Искам да уверя, че когато това се случва, резултатите са просто впечатляващи.
– В последните години се натрупаха много диагнози за деца със специални потребности. Аутизъм, дефицит на внимание, хиперактивност…Има ли преливане на понятията и съумявате ли да ги разграничавате вие и родителите в практиката?
– Ние категорично успяваме, защото работейки с децата, виждаме ясно разликите в състоянията. За родителите обаче е силно объркващо, защото в повечето случаи са посетили много и различни специалисти, преди да дойдат при нас. Понякога диагнозата е ясна, друг път – не толкова. Смятам, че в доста случаи с понятията се борави твърде свободно. Неотдавна например при мен дойде семейство, което заяви: „Детето ни е хиперактивно!“. Аз отвърнах: „А вие как разбрахте?!“. Оказа се, че е налице друг проблем, който изисква съвършено различен подход. До такива ситуации води многото и разнопосочна информация. Хората четат по форуми и съмнителни сайтове за симптоматика и си слагат диагнози сами и което е по-лошото – лепят етикети на децата си. Затова понякога срещаме съпротива у родителите, когато опитаме да обясним, че „кучето е заровено другаде“, образно казано.
– Тъй като центърът работи предимно с потребители от Враца, как стоят нещата на местно ниво?
– Нашият център отвори преди по-малко от година. През този период все повече и повече хора идват, разговаряме и ни се доверяват да работим съвместно. Макар и резервирани, врачани също започват да възприемат необходимостта от социална рехабилитация. Многото информация за хиперкинетичните разстройства /аутизъм, дефицит на внимание, хиперактивност и други/ достига до все повече хора и местните не правят изключение. Макар че ние имаме потребители и от други населени места. Дори от София са ни водили деца, тъй като там центровете от този тип бързо изчерпват капацитета си.
– Какво ново планирате да предложите на своите потребители в близко бъдеще?
– Ще оптимизираме още повече работата със семействата. Вече стартирахме безплатни консултации, скоро ще доразвием тази услуга. Считаме, че при съвместна работа в семейната среда и тук, с мултидисциплинарния екип, нещата ще се получават още по-добре. Организираме и групови занимания – с деца и родители едновременно.
От скоро центърът ни стана база за практическо обучение на студенти от филиала на МУ-София във Враца. Това означава, че те ще имат възможност да работят на терен с нашите потребители.
Съвършено нова услуга лансираме от тази пролет. Това е т.нар. хипотерапия – метод, при който детето или лицето с увреждане общува непосредствено с животно, в случая – с кон или пони. Този метод се основава на концепцията за докосването не като физически акт, а като възможност за съприкосновение, хармония и баланс между тялото на животното и детето. Методът е доказано ефективен при случаи на детска церебрална парализа и аутизъм. При самата терапия животните ще са снабдени със специални седла, които да гарантират баланса на тялото на нашия потребител. Той ще бъде придружаван от двама наши специалисти, за да има пълен ефект от начинанието.
