Някога във всяка къща в Чипровци е имало по един – два тъкачни стана. Първият е бил на стопанката, а вторият – за порасналата дъщеря или за току-що дошлата снаха. Във всеки дом се изработвали по два-три килима едновременно.
Днес сме останали малко жени, които тъчем килимите по традиционния начин, с малко тъга споделя 65-годишната Юлка Игнатова. Тя е една от тези, които още сядат пред стана и тъкат старите модели „Каракачка”, „Костеница”, „Пилетата”.
Тъка откакто се помня, разказва тя. Майка ми ме слагане пред стана и аз гледах какво прави тя. В началото ми даваха да подреждам дребни фигурки, квардратчета. С времето постепенно усвоявах по-сложните. От 17 – 18 години вече можех сама да започна и да завършвам цял килим. Това правя и до днес.
Юлка не става професионален тъкач. 17 години работи като секретар на местното читалище, 18 години изкарва и като служител в общината. 7 години е адмиинстративен секретар на училище „Петър Парчевич”, където сега учи деца да тъкат килими. Но никога не е изоставяла стана. Откъдето и да си дойдех в къщи – сядах пред започнатия килим. Изтъкала е десетки. Има си любими модели – „Кавказкото”, „Лозите”, „Килимът на богатите”. Научила е и дъщеря си Пламка да тъче. По същия начин както и нея майка й я е учила. Пламка завършила средното училище в града в паралелка по килимарство. Станала учителка по изобразително изкуство, но днес в София не работи по специалността си. Щом обаче си дойде в Чипровци, сяда пред стана. Продължава да тъче килима, който майка и е започнала.
Юлка знае с най-големи подробности историята на чипровския килим. В края на 17 век, когато започва изработката им, те били с по-прости фигури – триъгълници и ромбове. Тъканта се отличавала с плътност и гладкост. След това жените усвоили по-сложни модели – стилизирани цветя, животински фигури, растения. Разширила се и гамата на цветовете – от бежов и масленозален преминали на червен, черен, бял. Кой ще преобладава, избира тъкачката.Тя никога не е била жена без фантазия – имала е усет за композиция, баланс и хармония на цветовете. Дори се смята, че магическата сила на постелките се постига в съчетание на топли и студени краски.
За Юлка всяка фигура по килима е символен знак. Триъгълникът е начало, стремеж към извисеност, животинският крак предпазва семейството от скръб, перцето е знак за завет. Килимът с окцата символизира божественото око, с лозите – зачатие, плодовитост, с венците – завършек на нещо хубаво. Един от килимите се нарича „Цвекетата”. Фигурите цветя са символ на хубост и младост.
Малко известно е, че някои от килимите се изработвали по предназначение, разказва тъкачката. Когато мъжете тръгвали на гурбет, те вземали със себе си малко късметлийско килимче. Специален килим е бил предназначен за момичето, което отива да живее в къщата на мъжа си.
Самото тъкане е една магия, твърди Юлка. Тя не може да направи един килим два пъти, макър да е тъкала един модел няколко пъти. Това е така, защото нишките по странен начин отразяват настроението на тъкачката. Тя е трябвало да седне пред стана весела, усмихната. Ако и е криво, болно – не сяда. Затова всяка си затъкава в края бели нишки, на които казват „окца”. Те следят тъкачката, а и тя тях. Погледне ли ги, настройва се за успешна работа.
Вече пенсионерка, Юлка не остава сама със своите килими. Тя споделя уменията си с децата от основното училище „Петър Парчевич”. 17 – 18 момичета се учат в кръжок на сдруженито „Духовно огледало”. Четири момичета от седми клас вече са готови тъкачки, твърди тя. За 3 март т.г. е била в групата от Чипровци, която представила килими във Виена като символ на българската идентичност. Демонстрирала е багрене и тъкане и на изложение във Велико Търново през юни, а на 29 и 30 септември – в Созопол е показала килимите на представители на ЮНЕСКО. Учила е англичани в хоби-курсове, американки от Корпуса на мира. И японци са идвали в Чипровци да се учат да тъкат прочутите им килими. Срещала се е с французи, които с „Международен подвижен университет” от 3 години идват да се учат да тъкат килимите. Виждала е как чужденците не просто харесват занаята, те се прекланят пред килимите като пред най-велико произведение на изкуството.
Много се радвам, че и ЮНЕСКО призна нашата традиция. Това признание може да носи популярност на града ни, да увеличи броя на туристите, които ще поискат да дойдат и на място да видят как ги изработваме, разсъждава Юлка. Тя е превърнала дома си в къща за гости и когато някой отседне при нея, тя не само го гощава, а му паказва как тъче килимите. Готова е да го учи, ако той има желание.
Юлка се тревожи за бъдещето на тяхната традиция. До 2000-та година в училището им, дотогава средно, е имало паралелка по килимарство. Идвали са деца от цялата страна да се учат. Но след това е закрита. Кабинетът на училището обаче е запазен. Сега в него тя води кръжока. Има наснован килим за всяко дете, но само с 2 часа седмично майсторство не се постига, убедена е тя. Дано Министерството на културата отново да разкрие тази паралелка, надява се тъкачката.
Юлка Игнатова има своя оценка за килимите, тип чипровски, които се тъкат от различни фирми в София. Те са по-атрактивни, по-модерни, но са по-прости и по-лесни за изпълнение. Тя си остава традиционалист – иска да е жива и здрава още дълги години, за да тъче килими, които носят заряда на българката – талантлива, можеща, одухотворена. Те са истинските, които световната организация призна за голямо духовно наследство. Мечтае да изтъче един неостаряващ модел – „Дървото на живота”, който за пръв път е изработен в Чипровци през 18-ти век. И никога не е слизал от становете на жените.
