XXI век – Филипините. Хиляди трупове гният по улиците на столицата Манила. “Забравете законите за правата на човека. Вие, наркодилъри, извършители на въоръжени крабежи и безделници, по-добре напуснете. Защото ще ви убия”. Думите са на президента Родриго Дутерте. Делата са на народа. Започват масови убийства. Светът е втрещен, връщат се времената на Средновековието, кладите и разстрелите по времето на фашизма, пищи демократичната преса.
XX век – ж.к. Дружба. През 90-те живеехме там. В едно старо блокче, край гиганта на авиокомпания „Балкан“. Живуркахме като на село, децата играеха пред блока и ги гледаше всеки, който е излезнал на двора. Лелите разнасяха манджи по съседните апартаменти, бащите ръчкаха по колите, дядовците ходеха на пазар, а съседът редовно пращаше малкото си момиченце за бира.
На този идиличен фон един ден пред блока спряха три черни мерцедеса. От тях започнаха да излизат съмнителни типове. Накрая от задната седалка буквално се изсули най-огромният циганин, който бях виждал. На гърдите му грееше гигантски златен кръст, който висеше почти до пъпа. Задържа вратата, а след него изкочи малко момченце. С подобен златен кръст на врата, в умален вариант.
Виждаш ли го тоя, това е Жоро Черния, главният дилър на Дружба, тихичко каза комшията. Малчуганът се оказа детето му. Пак по думите на съседа можело да псува половин час без да се повтори, а на училище ходело с охрана. Явно Жоро се беше превърнал в легенда.
Кварталът затихна. Оказа се, че Черния идвал в магазинчето под нас. Човекът, от когото купувах цигари, бил дилър. Бригадата минавала да си събере отчета.
Половината от блока, в който живеехме, бяха полицаи. С единия редовно пиехме бира. Не излязоха. Предпочетоха да си стоят вкъщи. Само един помаха на групата от балкона. Приятелски.
Замислих се колко от нас познават кварталния дилър. А колко от нас имат смелостта в XXI век да го кажат публично? Страхуваме се за децата си, но повече се страхуваме от убийците им. Крием лицата им, а после плачем, когато намерим инжекцията или цигарата с марихуана в раницата на хлапето.
Дори, когато е късно, прекалено късно, не смеем да ги покажем, камо ли пък да ги набием.
Предпочитаме да изпратим децата си в испанските комуни, където да живеят като скотове, отколкото да се намесим и да поискаме от държавата да си свърши работата.
Правим се на герои на маса, а после се крием като мишки в измислените си удобни къщи с мебели от ИКЕА. И се молим това да не случи на нас.
Но то се случва. Всеки ден. Вече няма дете в София, на което да не са предлагали наркотици. Десетокласници зарибяват съученици. Дилъри вилнеят в дискотеки. Ние мълчим.
Да ви припомня ли къде се продава дрога?
Например една от явките е до 18 СОУ.
30-то училище също е добре известно, сигнали за наркодилъри са били подавани дори от родители.
До 125-то от 10 години се събират дилъри, които вече дори не чакат часовете да свършат, а зарибяват по междучасията.
Три явки за наркотици има и в циганските къщи срещу Двореца на децата. От тях се захранват таксиметровите дилъри.
Сигурно и това не знаем – че можеш да си поръчаш дрога по телефона и да ти я доставят като пица до вкъщи.
Може би не сте и чували, че нощем можеш да се снабдиш с хапчета и трева в градинката срещу Народния театър, само на метри от самото Министерство на вътрешните работи.
И какво правим? Свиваме главата между раменете и подминаваме. Чукаме на дърво да не се случи.
Толкова ли е трудно да се направи една Фейсбук група „Снимай кварталния дилър“, в която всеки, който има информация, да качи по една снимка на тия герои?
Трудно е, когато сме съучастници. За да го направим трябва да сме врагове.
За да сме врагове обаче, трябва да сме първо хора, после общество.
Очевидно и двата вида у нас вече са умрели.
Тогава нека Бог да прости децата ни!
Защото за нас очевидно е твърде късно.
