До началото на новата учебна година остават около две седмици. За пореден път училищата започват панически да търсят преподаватели. Тяхната липса, доскоро подценявана като проблем, ще се усеща все по-болезнено с наближаването на първия звънец.
Статистиката е смразяваща! В България в момента работят 85 000 учители в средното образование, а преди 15 години те са били с цели, забележете, 70% повече! Учителите до 30 години са едва 717 или под 1%, а до няколко години 35% от останалите ще бъдат в пенсионна възраст.
Когато фактите сочат толкова сериозен проблем е редно да се запитаме – как се стигна дотук?
От десетилетия отношението на държавата към учителите е необяснимо. Хора, натоварени с мисията да образоват подрастващите, са заставени да правят това за жалки пари, при неблагоприятни условия. Това действа обезсърчаващо, обидно е и може да отблъсне и най-големия ентусиаст. Данните сочат, че българските учители получават най-ниските заплати сред колегите си в Европа, включително и тези в Румъния. В Люксембург, например, учителската заплата е 17 пъти по-висока отколкото в България, а средното европейско възнаграждение на учителите е около 8 пъти по-високо от това у нас. Накратко, започващ учител у нас взима безмилостните 500 лева на месец. Не искам да правя сравнение с доходите от други професии, но едва ли има психически здрав човек, който да смята, че това възнаграждение подхожда на един преподавател.
Освен това, защо един учител, който милее, бди и иска с цената на всичко да научи на нещо полезно своите ученици, да взима същото възнаграждение като друг, който влиза в класната стая с вестник и казва „Праете квот искате, ама по-тихо“.
Факт е, че на повечето места в Европа има големи разлики във възнагражденията на самите учители, каквито у нас няма – поне в такава степен. Ако в България заплащането варира между 500 и 800 лв, в Европа тази разлика може да е 2-2,5 пъти, в зависимост от квалификацията, мястото, където преподава учителят и какъв е неговият стаж.
Най-голямата заблуда на обществото е, че когато не работи с ученици, учителят бездейства. Това съвсем не е така. Тогава, когато не провеждат занятия, учителите се занимават с разнообразна, преди всичко административна работа – провеждат съвети и родителски срещи, посещават по домовете болни или проблемни ученици, подготвят анкети, правилници, планове, тестове, разпределения, презентации, електронни уроци, подреждат архиви и библиотеки, проверяват домашни, тестове, класни и др., подготвят уроци, повишават квалификацията си – индивидуално или със задължителни курсове, семинари и пр. Широко разпространена практика е по време на лятното дежурство учителите да боядисват или да правят дребни ремонти в училище. Така че, учител, който си обича работата и я върши кадърно, е зает с нея повече от 8 часа дневно.
България обаче е на предпоследното място сред държавите в Европейския съюз по процент от БПВ, отделян за образование – 3.5 %. Наскоро изпреварихме и Румъния. Двете държави от Евросъюза, в които се дават най-много средства от БВП за образование, са Дания (7.9% от БВП) и Швеция (6.8% от БВП) – страни, оглавяващи почти всички положителни класации в Европа.
В България ученето като процес губи своята престижност още след 4-ти клас. От там насетне учителят се превръща в досаден дърдорко, който адски се е прецакал да си избере тази професия. Когато ученикът разбере и каква е заплатата на въпросния клетник, тогава и последния лъч авторитет от фигурата на учителя изгасва необратимо.
Освен това новите правила за пенсиониране дават шанс на старите учители да бавят напускането си. Цинично е да ги обвиняваме за това, защото учителската пенсия е от вида „храна или лекарства“. Тази перспектива пред младите също ги обезсърчава да погледнат към учителската професия.
Според друга статистика 45% от българските учители са жертви на насилие от страна на ученици или родители. Причините тук са неизброими. Съществената от тях е прогресиращата бездуховност у нас, но това е тема на задълбочен анализ.
При всички тези факти е трудно да си обясним защо все по-голяма част от родителите са решили да прехвърлят изцяло отговорността за образованието и възпитанието на децата си на училището. Очевидно то в момента не е готово да я поеме. И министерството на образованието на практика също е основна вина, като само прокламира реформи, без да създаде ясна концепция за конкретните цели и задачи пред съвременния образователен процес.
Гласувайте в конкурса “Кмет на годината” ТУК.
