Недалеч от Сливен се намира „Българският Йерусалим”. Така местните хора наричат разположения върху южното подножие на Стара планина край село Чинтулово.
Християнската обител се оказва надежда за хиляди болни миряни, които се уповават на божествената сила на това място. Десетки поклонници твърдят, че край светата обител усещат силно присъствието на божествената сила.
Манастирът „Св. пророк Илия” в днешния си вид е съграден в края на XX и началото на XXI век. Мястото се е почитало като светилище още от римско време – чак от около 345-365 г. По-късно, след създаването на българската държава, теренът се устройва в оброчище. По време на турското робство там се настаняват дервишите, а почти всички жители на село Касъмово (както е старото име на Чинтулово) са минали под ятагана.
Малцината останали живи се изселват от родния край и се установяват в с. Димитрово в Бесарабия – недалеч от Одеса. През 1829-1830 г. дядо Киро, по прякор Савака, от Сливен, изградил при текето край Касъмово гробница по турски образец. За да има къде да изразяват почитта си към Илия и Димитър, жителите на тогавашно село Касъмово решили да превърнат текето (гробницата) в параклис. За целта те изпратили писмено прошение до 13-ото Обикновено Народно събрание, което разглежда молбата им и на 15 април 1905 г. (преди 110 години) княз Фердинанд подписва Указ 105, който е обнародван в ДВ № 100 от 14 май 1905 г.
Два месеца по-късно, на Илинден – 20 юли 1905 г., Негово Високопреосвещенство Сливенски митрополит Геврасий, роден в Габрово, освещава новия параклис, който е кръстен „Св. пророк Илия”. Самото теке се състояло от две стаи, коридор, водещ към гробницата, самата гробница, стая след нея и друга стая със сервизно помещение. В така оформилия се манастир можело да се води отшелнически живот. На гроба на Илия и Димитър ставали много чудеса с хора, болни от различни болести. След пренощуване при гроба си тръгвали оттам здрави.
Дора Стойкова разказва за своя баща – Стойко Къчара от село Мечкарево, Сливенско. Той не можел да ходи и когато бил на 18 години, близките му разбрали за чудодейната сила на гроба в Касъмово. Баща му го качил на една волска кола, взел един овен и отишли на манастира. Там пренощували и на другия ден Стойко тръгва пеш за с. Мечкарево жив и здрав. Бай Стойко живял до 84 години, без да се оплаче повече от болки в краката. Дъщеря му Дора казва, че когато била малка, майка й я пращала на всеки Илинден да отиде до манастира, да запали факла и занесе дар на св. Илия.
Други чудеса са свързани с аязмото, което се намира в манастира. Вярващите християни, преди да отидат на гроба и влязат в храма, си пълнят от аязмото вода, която поставят в светата обител, а после на гроба. Отнасят водата в домовете си и когато не се чувстват добре, получават изцеление от благодатното й действие. До някое време за светата обител се грижели две жени, но след тяхната кончина постройката на манастира започва да се руши и някъде към средата на 60-те години на миналия век рухнала напълно. Възстановяването на църковния комплекс започва едва на прага на 21-ото столетие, през 1999 г.
В тази дейност се включват с доброволен труд и парични дарения много хора от близо и далеч. А анонимна благодетелка от Сливен дарява над 1 милион лева за строителните дейности. По-късно край манастира е направена и красива градина. В двора на светата обител има чешма, която в миналото била аязмо с лековита вода. Тази вода лекувала поне 18 различни болести: проблеми със зрението, с мозъка, главоболие, бъбречни и стомашни проблеми, гинекологични заболявания, болести на опорно-двигателния апарат.
Според легендата младите и снажни юнаци били овчари при местния бей. Когато агата заминал на поклонение в Мека, неговата ханъма започнала да готви гюзлюми и се размечтала колко хубаво щяло да бъде, ако сега и мъжът й е до нея: „Де е сега беят, че и той да си хапне” – думала си тя.
Илия чул желанието й и казал, че той може да му занесе ястието. Кадъната се учудила на неговите думи, но му загънала гюзлюмите в чевре (б.а. – част от турска носия, представляваща четириъгълна кърпа за глава, богато извезана), сложила ги върху поднос и ги дала на младия овчар. На следващия ден агата се завърнал от хаджилъка в далечната Мека, дал на жена си тепсията и чеврето и благодарил за топлите гюзлюми. А тя му разказала всичко. Двамата не могли да си обяснят случилото се по друг начин, освен че Илия сигурно е човек на Аллах. Започнали да настояват двамата братя да се отвърнат от християнството и да приемат мюсюлманската вяра. Илия и Димитър били категорично против и останали верни на Христа.
Според една от легендите те избягали от султана, а той заръчал да ги настигнат и убият, после да ги погребат и да потурчат гробовете им. А нали думата на султана тежала повече от закон, затова и гавазите му веднага се разтърчали, заловили Димитър и го убили, а Илия ранили тежко. Там, където капнала кръвта му, бликнала лековита вода. Според друг вариант на легендата Илия се помолил на Господ за капка вода и тогава бликнало аязмото.
След това измолил Божията закрила да не го оставя на това място и тогава тялото му се вдигнало и се пренесло на Ада тепе (Светиилийските възвишения) край новозагорското село Омарчево. А друг мит пък разказва, че завели Илия на текето, където се били събрали дервишите. Те го заплашили със смърт, но праведникът не склонил да предаде вярата си и бил съсечен от турците.
Над мястото, където го убили, от небето се спуснали седем кандилници и тялото му се възнесло в небесните селения. Посечените мощи на Илия паднали в същото това село Омарчево, където издигнали гробница в негова чест. След Илия бил съсечен и брат му Димитър, също смятан за светец, тъй като и той погива за християнската вяра. На гроба му е построена гробницата в село Касъмово, която носи неговото име. След тяхната смърт на гроба край село Касъмово започнали да се случват чудеса.
Стотици са парализираните и хроми хора, получили изцеление, потапяйки краката си в една вдлъбнатина край него. Тези, които оставали да пренощуват на целебното място, на сутринта си тръгвали напълно здрави. А вярващите, които били излекувани дори от най-тежките болести, започнали всяка година да колят курбани край гроба като израз на благодарност. Упокойното място се почитало еднакво и от българи, и от турци.
Ала българите смятали, че свети Димитър е техен светец, защото платил с живота си за християнската вяра, и изхвърляли лоените свещи, оставяни от турците на гроба.
Източник: Блиц
Още новини от Сливен и региона вижте ТУК
Гласувайте в конкурса „Кмет на месеца“ ТУК
