Когато кажем Габровница, разбираме самолетите. Така кметът на селото, известно с голямата си военна авиобаза – Борис Цветков, го представя години след закриването и. Така ни знаят и в Монтанско, и в страната. Значи си от самолетите, казват случайни спътници след като научат, че сме от Габровница.
Борис Цветков не крие, че това му е приятно. Защото селото все още живее със спомена за отминалото време. Той – също, бил е последният командир на тиловия батальон. Тогава в Габровница живеели 2200 души. Ж.п. гарата била най-оживената селска гара в страната – стотици военни служители сутрин слизали и се отправяли към базата, разположена над ж. п. линията. Летци, авиоинженери, свързочници, тиловаци, спомня си бившият командир. За летците вдигнали няколко жилищни блока, оформил се “городок”. Всички по-известни самолетни асове са се учили в небето над Габровница. 7 години на летището прекарал и първият български космонавт Георги Иванов. Генерал Кирил Радев командвал ескадрилата. Кметът не пропуска да сподели и уникалния факт – 120 от военнослужащите свързали житейската си съдба със селото. Идвали да отбият военната си служба и намирали в него любовта на своя живот. Оженили се за моми от Габровница. За тях първият от зетьовете – инж. Стоян Стоилов от Перник, е написал книга – “Авиополкът на зетьовете”.
700 души от селото работеха в базата, продължава кметът. Те бяха наземни служители, готвачи, шивачи, обущари. 200 души в момента получават пенсии като бивши военни. Мнозина още ходят със зелените си дрехи, липсват им само пагоните.
Авиобазата дотолкова влязла в живота на местните, че започнали да пращат децата си само във военни училища. Борис Цветков не направил изключение. Големият му син станал летец- изтребител, а малкият – авиоинженер. Днес и двамата не са в професията, но не са забравили откъде са тръгнали към живота. От време на време тогавашната власт правила срещи с жителите на селото. Питали ги как живеят, от какво се нуждаят. Всички се оплаквали от стреса при кокошките си – заради самолетния вой пернатите не снасяли яйца.
Днес са готови да понесат тази загуба, стига да отворят отново летището. За последно на него са кацали самолети през 1997 година. През 2000 окончателно го задраскали от картата на България. Пистата е една от най-добрите в страната, твърди Борис Цветков. Направена е от немски специалисти през 1952 година. Самолетите тогава били страж на България откъм запад и север. После започнали да охраняват и АЕЦ Козлодуй. Аеропланите, доставящи горивото и, кацали в Габровница.
На няколко пъти бил направен опит аеропортът да бъде възстановен. Един път – като летище за хуманитарни мисии. Известно е, че за гасене на пожарите в Родопите самолетите идвали заредени от Франция с вода. Това може да става в Габровница, пали се кметът. Фирма го поискала за карготерминал и уж имало съгласие на министерствата на икономиката и на транспорта – не станало. Последно “Мерцедес” го огледала за изпитателна писта на новите си модели автомобили. И на нея не се отворил парашутът.
След ликвидацията на летището селото започнало да се смалява. Днес са останали 1000-тина души. Влаковете по линията София – Видин вече подминават гарата, никой не се качва, никой не слиза. Все още успяват да опазят основното си училище, в което учат 150 деца. Имат и детска градина, в която само едно дете е българче, другите са ромчета. Бащите и майките им са безработни, оплаква се селският управник. Малцина изкарват хляба си в единственото оцеляло предприятие – “Полимерстрой”, където изработват платнища и други аксесоари за торове. 30-тина работели в тухларната в Монтана, която от скоро е прекратила работа. Хората се спасяват с програмите за заетост. Чистят улиците, снега през зимата, пазят селската спортна база – стадион, зала за тенис, църквата. Отскоро няколко души започнали работа по проекта “Нощни стражи” – обикалят селото по маршрути, за да го пазят от крадци.
В един от ъглите на селския площад е приземен боен самолет. “Миг – 25” е, оборудван е с ракети, сякаш след минути ще полети. Няма да полети, обяснява кметът. Тук той е спомен, атракция и символ. Символ на стремежа ни за по-добър живот, за по-добро бъдеще в нашето си село. Трудно е, но това не ни пречи да се надяваме, да си мечтаем и да работим за Габровница, казва бившият командир, днес кмет на самолетното село.
