Неговият "Зорба гъркът" е сред емблемите на Гърция по цял свят. Историята излезе от перото на Никос Казандзакис, а "живот" на филмовия образ вдъхна Антъни Куин.
Писателят е вероятно най-известният в чужбина гръцки автор.
Той е роден на 18 февруари 1883 г. в Ираклион, Крит, днешна Гърция, тогава в Османската империя. Пише есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и прави преводи на класически произведения. Става световноизвестен с романите си "Капитан Михалис”, “Последното изкушение”, “Рапорт пред Ел Греко”. През 1964 г. излиза филмът „Зорба гъркът”, който е по едноименната новела на Никос Казандзакис "Алексис Зорбас". Филмът е сред основните заглавия на 37-ата церемония по връчване на наградите „Оскар“ с номинации за награда в 7 категории, включително за „най-добър филм“, печелейки 3 статуетки, в това число наградата за най-добра поддържаща женска роля за Лиля Кедрова и най-добра кинематография (операторско майсторство). "Зорба гъркът“ получава 5 номинации за престижните награди "Златен глобус“, включително за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър актьор в главна роля за Антъни Куин.
Никос Казандзакис издъхва преди 62 г. от левкемия в болница в Германия 26 октомври 1957 г.
Последен покой намира в Ираклион, в родния му Крит. Там на надгробната му плоча са изписани думите му:
„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!”.
Представяме ви няколко вдъхновяващи и силни цитата от Казандзакис:
"Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето…"
"Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата."
“Всичко, което е необходимо, за да се чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.”
"Отново отекна вътре в мен… ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… Един разум, който се вслушва в това предизвестие, който се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло във всяка отлитаща завинаги секунда.”
“Когато се страхуваш от нещо, било лъв, било човек, било таласъм, хвърляй се върху него направо и ще видиш – избягва веднага от тебе страхът; избягва от теб и отива при другия; страх обхваща звяра, човека, таласъма и дим да го няма! Това е тайната!”
"Когато всичко се обърка, имаш щастието да провериш душата си и да видиш дали има издръжливост и кураж! Тогава един невидим и всемогъщ враг – някои му казват Бог, други го наричат дявол, ще се втурне към нас, за да ни погуби; но ние не сме унищожени."
“Всеки мислеше само за себе си, за собственото си нещастие и не го беше грижа за ничия чужда мъка. Не поглеждай повече назад! Станалото – станало! Загубеното – загубено! Гледай напред и върви!”
“Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.”
“Шефе, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само немаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи.”
“Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…”
"Обятията Ти крият тайните на вечните Копнежи, а в очите Ти плува загадката на моретата."
"Ти си красива. Красива като греха, красива като Смъртта."
“Ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият обикновен ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.”
„Като се спуснах към полето, видях един старец, коленичил на камъните и надвнесен над един поток, да се взира в течащата вода, а на лицето му бе изписан неизразим екстаз; сякаш нос, уста, бузи, всичко беше изчезнало и бяха останали само две очи, които гледаха как водата струи сред камъните. Приближих се към него:
– Какво гледаш, дядо? – запитах го аз.
А той, без да вдигне глава, без да откъсне очи от водата, ми отвърна:
– Живота си, чедо, живота си, който си отиде…“
