Писателката Мона Чобан е българка, живяла дълги години в Париж. Преди 7 лета се мести в едно от обезлюдяващите се родопски села – Киселчово, разположено на около 20 км. от Смолян. Тя е автор на 5 книги, 5 реставрирани къщи и 2 деца. Преди 7 години Мона попада случайно там. Не се влюбва от пръв поглед, но чарът на старите каменни къщи започва да я преследва в съня ѝ.
– Мона, как взе решението да се преместиш официално в родопското село Киселчово с промяна даже на постоянния си адрес?
– Отдавна го замислям, но беше въпрос на време. По-скоро на физическо време, отколкото на вътрешна подготовка, защото нея си я имах. На село, както болшинството хора знаят, има много работа и докато човек си подсигури дървата за зимата, докато си окопае градинката, все не му остава време за администрации. Не беше много дълъг пътят ми като вътрешно убеждение.
– А до това вътрешно убеждение как стигна?
– Не знам дали съм вървяла много дълго към него, защото си намерих едно място, което особено много ми харесва. Начинът на живот тук ми харесва с всичките предизвикателства, които човек трябва да бори. Просто разбрах, че това е моето място. Когато човек се събужда сутрин и вижда, както е тези дни – нашарената планина, когато му е много тихо и спокойно, когато имаш с какво да се занимаваш, не е проблем да вземеш решение да се поселиш там, където ти е душата.
– Какво те заведе в Киселчово?
– Случайно го намерихме. Идеята беше да си намерим вила някъде в планината. Но сякаш самото място ме привлече повече. Впоследствие започнах да давам много от себе си – с ремонтите, с идеята да си оправим мегдана и да ни стане по-красиво. За мен е голямо удоволствие да облагородявам това място и да се занимавам с него. Полека-лека нещата сами се наместиха, не е било генерално решение още в началото.
– Как е възможно толкова малко и отдалечено в планината селце да спечели състезанието с Париж – може би най-привлекателното място за хора на изкуството?
– Абсолютно възможно е, даже ми се вижда, че е по-нормално, защото тук е една естествена, изобщо ненатраплива, много приятна тишина. Всеки, който е дошъл в Киселчово, си признава, че се е наспал най-накрая. Всичко тук е спокойно, хората са изключително лъчезарни. Аз вече почти не се чувствам като приходанин сред съседите си. Имам си своите занимания, които виждам даже като творчески. Дали едно нещо да се ремонтира по този или по другия начин – за мен е много привлекателно като мозъчна операция. Как да го измисли човек, как да го направи. В Париж на мен всичко ми е подредено някак си. Той е един прекрасен град, но не е моето място – с шумотевицата, с ужасния климат. Не виждам какво може да прави човек в града, освен да изкарва пари и да ги харчи. Докато на село има много повече занимания, поне за мен. На мен ми изглежда толкова естествено да предпочета селото пред града, че даже не мога да го обяснявам добре. Толкова е нормално, че не виждам никаква сензация в това.
Снимка: Dnes.bg
