До килията на Свети Иван Рилски трудно стигат дори катерачи Монашеска килия като женска утроба. Звучи нелепо и скандално. Но не е, защото нейният майстор е природата, а не човека. А още по-малко тя е сътворена по поръка на духовник. Та тази тайнствена като всяка жена ниша, издълбана в скалите, е на високо и почти непристъпно място над манастирския комплекс край врачанското село Бистрец.
В нея, казват, са се усамотявали в пост и молитви не само монасите, но и св. Иван Рилски. А светата обител носи неговото име. По-популярен е обаче като „Св. Иван Пусти”, съкратено от пустиножител, другата дума за отшелник, какъвто е бил „Иванъ що е живелъ във великата Рилска пустиня”. Е, някой от местните си го знаят като Бистрешкия, заради близкото село, а други като Касинец – така пък се казва местността, в която е разположен.
Тя е на 10 километра от Враца по пътя за Монтана, но след асфалта предстои стръмен преход до подножието на Балкана. До скоро до него водеше козя пътека, а сега има приличен път.
През 18 – 19 век стените на постницата са били покрити със стенописи, посветени на светеца, които днес са силно повредени. Вероятно едно от изпитанията, на които се е подлагал св. Иван Рилски е именно изкачването му до скалната килия.
До нея в наши времена води дървена стълба, по която най-безстрашните се качват. Преди години постницата изкуши и един от известните ни кардиолози, но малко преди да стигне до нея падна и едва не загина. Спасителната акция пък се оказа истинско изпитание за колегите му от спешния център, които се справиха с помощта на алпинисти.
Формата на пещерата пък показва, че това място е тачено от траките, защото женската утроба е символ на тяхната богиня на плодородието Бендида.
Под постницата на светеца има огромно пещерно светилище с изрисувани преди векове стени. А сведенията за ранното съществуване на манастира се намират именно в скалните надписи. В тях се говори, че е основаван или възстановен през 1540 г. от Димитър Дубов. Над надписа са нарисувани три сцени от житието на св. Димитър, както и две от житието на св. Георги.
В църквата при последната и реставрация излязоха два слоя стенописи – от 16-17 в. и от 19 в. По-късните са свидетелство за пребиваването в манастира на светеца пилигрим. Дърворезбованият олтар е запазен. Той е изработен през 1820 г. от тревненския майстор Петър Миньов, който е автор и на част от иконите в черквата. Тя е еднокорабна, триабсидна сграда, с купол върху висок цилиндричен барабан. В проскомидийната ниша е запазена “Пиета” и образа на св. Стефан Първомъченик, а в олтарната абсида са сцените “Причастие на апостолите” и “Поклонение на жертвата”.
Върху западната стена на входа е разположена композицията “Страшният съд”, рисувана през 1867 г. по времето на йеромонах Йоасаф.
Между 17 и 19 в.светата обител е била духовно средище. Имало е в нея килийно училище и книжовна школа. В манастира са пишели творбите си Йосиф Брадати и Тодор Врачански. Развивали са се занаяти, включително и златарството. В манастирската работилница е изработен известният напрестолен дърворезбен кръст през 1611 г. от чипровските майстори Никола и Пала. През 1822 г. е основана първата в България медно-щампарска работилница за икони и църковна утвар. С тази си дейност монасите поддържали връзки и разнасяли гравюри по руските манастири.
През турското зад манастирските порти са приютявани хайдути. Затова два пъти е пален и разрушаван. Имало е периоди, в които монашески крак не е стъпвал в него.
От няколко години обаче целият комплекс е ремонтиран и обновен, иконите в църквата – реставрирани. Има и монаси. Посещава се от много туристи. Манастирът е част и от единствения в България поклоннически маршрут по стъпките на св. Иван Рилски.
