В петричкото село Първомай ще оставят поне за ден работата. Местните хора се стягат за празника навръх Международния ден на труда – 1 май. Тук няма семейство, което да не се занимава със земеделие. Но който работи, умее и да се весели. Ще се порадват от сърце на селското тържество. За тях 1 май е знакова дата, гордеят се с името на селището си.
Хората залагат здраво на труда по нивите. В последните години са построени близо 600 декара оранжерии със зеленчуци. Безработицата е превърнала стотици млади хора в земеделци. Младежите намират препитание на полето. Само преди 5-6 години оранжериите бяха на площ не повече от 300 декара, а днес са два пъти повече.
„Спасението на местните хора е в усилната земеделска работа. Младите хора останаха без работа и за тях има два варианта – или в чужбина, или на нивата. Повечето предпочетоха полето. Оранжериите никнат като гъби, доста от тях са модерни и оборудвани с всичко необходимо”, твърди Методи Попов, кмет на най-голямото петричко село, в което живеят почти 4000 души.
Тук винаги са разчитали на здравата работа. „Затова и селището ни е кръстено Първомай – на 1 май е Ден на труда. Дори снахите ги избираме с конкурс. Тук няма място за мързеливи жени. А за да сме сигурни, че са работливи бъдещите снахи, ги пращаме на нивата, където полагат тест по трудолюбие”, казва с усмивка селският управник.
За да е сигурен, че ще има помощник в полската работа, 40-годишният Димитър Вангелов преди доста години си избрал съпруга от друго петричко село – Долна Рибница.
„Не ми трябваше софиянка, която да ходи на високи токчета и да си прави маникюр. Взех си жена, която да е до мен в нивите. От малък съм по полето, отглеждахме тютюн. Сега семейството ни има оранжерия, всички се трудим там”, твърди Димитър.
Признава, че тормози и трите си деца да леят пот в отглеждането на зеленчуци. Със съпругата си Милена имат 19-годишен син и близнаци на 15 години – момче и момиче. Трудоемко е, не им е лесно на младежите, но те са наясно, че само по този начин ще има пари за образованието им, за препитанието им. Садят всичко – кромид, чесън, маруля, краставици, домати, зеле.
„Земеделието изисква ежедневна работа. Свикнаха децата от малки да работят. Не се оплакват. Не ми се иска да им губя времето на полето, но няма начин. Благодарение на зеленчуците се прехранваме и връзваме двата края. Имаше период, в който ходих на сезонна работа в чужбина, но мястото ни е тук. Надявам се на по-добро бъдеще за децата си”, споделя Димитър Вангелов.
Неговият проблем и на останалите земеделци в целия регион е, че няма държавна политика за реализацията на земеделската продукция и се налага всеки сам да се спасява. Нищо не е гарантирано – нито минимални цени, нито пазар. Няма ясен регламент. Това превръща земеделието в нож с две остриета. Защото семейството отглежда зеленчуци и на открито, там всичко зависи от природата. „Пада един киселинен дъжд или градушка и целият ни труд отива на вятъра. Но няма отказване. Спра ли, сме за никъде, длъжен съм да дам всичко от себе си заради своите три деца”, казва Димитър.
Най-важното е, че и младите не се плашат да се трудят от сутрин до вечер на полето. Така осигуряват доходи за себе си и своите семейства. Сигурно е, че навръх 1 май, в Деня на труда, семейство Вангелови няма да работят, а ще празнуват. Ще посрещнат много свои близки и познати. „Доматът, дори и да е розов, не е вкусен без сол. Празникът, почивката пък са „солта” на тежката ни ежедневна работа”, допълва 40-годишният зеленчукопроизводител.
Виктория Костадинова работи в кметството на Първомай, но не може да си представи живота без земеделската работа. 1 декар оранжерия подпомага семейния бюджет. „От това съществуваме – от труда! Тежи ми, от кметството тичам в оранжерията. Позволяваме си 3-4 дни отдих през цялата година, за да отидем на море с двете ни деца. Заслужават поне това удоволствие, тъй като ни помагат на полето”, казва Виктория. Жалва се, че хвърлят много труд, а спечеленото е малко. Затова обмислят напоследък със съпруга си дали да не опитат късмета си в чужбина.
„На границата сме – да останем или да заминем. Искаме само сигурност в земеделието – да има добри цени, да има пазари, а не да ни вземат за жълти стотинки продукцията. Земята ни държи тук, но държавата може да ни принуди да отидем на гурбет зад граница”, казва жената. Но сега не е време за тези мисли, ще празнуваме на събора на селото ни, пък после ще видим, допълва тя.
