Преди 11 години – през 2014 г. на 27 август си отиде големият български поет, сценарист, драматург и преводач Валери Петров. Неговото творчество остава да радва, усмихва и разсмисва малки и големи, напомня за полета на човешката душа и за онези светове извън злободневното, в които място намират вълшебствата.
Роден е на 22 април 1920 година в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език в столични гимназии, и д-р Нисим Меворах, професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат – посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов.
На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски.
Валери Петров превежда творчеството на Уилям Шекспир.
Академик е на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки“, номиниран е за Нобелова награда.
Ето някои от емблематичните негови цитати:
“В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби.”
“Всички гледат породата, търсят расови белези, а пък има в природата удивителни мелези. Тъй че както при хората, приятелче мое, и при нас е по-важно сърцето какво е.”
“Старият човек винаги има чувството, че може да посъветва младите, да ги научи на нещо, но може би това чувство е измамно, защото те живеят в друг, нов свят, в който той е чужденец.”
“Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта.”
„Каквото и да прави злото, то е нетрайно.“
„Не само българинът е в криза, но и цялото човечество. То си я причини със своята алчност и жестокост.“
“Не сме ли ний и онова,
което искаме да бъдем?”
“Десет пъти сънувах все същото,
щом очите затворех едвам:
аз звънях по звънците на къщите
и говорех със хората там.
Нещо казвах им. Някакви правила.
Сякаш бях от отдел Чистота.
И си тръгвах, безплатно оставила
изтривалка пред всяка врата.
И подметките всички си бършеха
най-усърдно, с доволно лице.
И вървях аз. И все не се свършваха
изтривалките в мойте ръце.
Изтривалки! Изглежда безсмислено.
Ти ме галиш със лекичък смях.
И не знаеш, че беше изписано
твойто име на всяка от тях.
“Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?”
“Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спaси, пръв,
и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв
ето – затова се казва,
че приятелят е пръв!”
