„Сею, вею, посеваю, с Новым годом поздравляю“, припяват днес жените във варненското село Казашко, обикалят къщите и хвърлят в краката на домакините зърна от пшеница, царевица и ечемик. Нагиздени в ярки носии, наричат за здраве, благополучие и плодородие. Обичаят е древен аналог на традиционното българско сурвакане и е пренесен от староверците, напуснали Русия още по времето на Петър Велики и църковните реформи на партриарх Никон. Според Грегорианския календар, който определя ритъма им на живот и през ХХІ век, днес е Васильовден – началото на годината. И логично наричанията за берекет се изпълняват от жени – та нали те дават живот, обяснява Наташа Колева, потомка на първите заселници старообредци край Варненското езеро.
Макар и делничен, денят започва с Василиева литургия, отслужена в древноправославния храм „Покров на Пресвета Богородица“. Църквата, построена през 1935 г.,
не е изографисана и няма олтар.
Старинните икони, пренесени от подгонените от религиозните реформи в Русия донски и кубански казаци, са наредени на полички край варосаните бели стени, а пред всяка гори кандило. В селото няма поп – службите се изпълняват от дякон, а за венчавки и кръщенета периодично идва свещеник от старообредските села в Румъния, където казашката общност наброява 30 000 души и дори си има депутат.
Според староверската традиция детето трябва да се кръсти до седмия ден след раждането си. Попът не го полива с вода, а го потапя три пъти с главата надолу в купела. Майката никога не присъства на ритуала. Имената на новородените пък се избират не за да подновят името на бабата или дядото, а според църковния календар. Възрастните, които искат да бъдат покръстени в древното православие, се къпят направо в езерото.
Различни са и траурните ритуали на старообредците. При смърт близките не обличат черно – носят мъката в сърцата си. Починалият се изпраща не с обувки, а с терлици, под които краката му са увити в парчета плат като партенки.
Открай време, за да пристъпят в храма, казаците
обличат специална „униформа“.
Жените слагат дълга до петите шубка – подобна на сукман платнена дреха с презрамки, под която има риза, а през кръста си увиват плетен пояс с пискюли. Ако е студено, отгоре обличат куцовейка – набрано подобие на сако. На главата нареждат първо шапчица – кичка, отгоре й косяк – тривърха кърпа, вързана зад тила, а върху нея пъстрата руска „шалечка“ на цветя. Църковната дреха за мъжете е подьовка – подобна на дълго палто, под което висят краищата на плетения тесен пояс.
Старообредците живеят, както Бог ги е създал –
жените не подстригват косите си,
мъжете никога не бръснат дългите си бради. Само така години наред имали право да влязат и в храма. Рядкост били и разводите – в църквата не се допускали не само разведените, но и родителите им. Напоследък строгите правила се поразмили – само двама от по-младите мъже в селото са с дълги бради, а в църквата вече може да влезе и човек, който не изповядва древното православие. Задължително е обаче жената да е с дълга дреха и покрита глава.
Младите момичета доскоро ходели с плитка, преметната през едното рамо, а щом се омъжат, сплитали косите си на две и ги увивали като венче около главата.
“Майка ми почина, без да е подстригвала косата си”, разказва Наталия Ивлева. Баба й Екатерина и дядо й Герасим Ивлев са от първите 3 – 4 семейства, които в началото на ХІХ век пристигнали в България в опит за бягство от църковните реформи в Русия и се заселили на брега на Варненското езеро. Смята се, че през 1905 г. пръв Матвей Русов избрал това място, за да развива традиционния за селото поминък – рибарството. И до днес в Казашко, признато за самостоятелно село с царски указ на Фердинанд от 1908 г., живеят едни от най-добрите рибари и майстори на дървени лодки.
Заклет морски вълк и типичен казак бил и бащата на Наталия – Яков. За да не се жени за друговерка, той си взел булка от другото старообредско село в България – силистренското Татарица, днес част от Айдемир. Години наред изхранвал семейството си с риболов, с делфинолов – докато бил позволен, после започнал работа в рибен център.
„Цели лета сме изкарвали в морето или на плажа между Обзор и Бяла. Имахме яхта, имахме и лодка. Нижехме парагади (дълги въжета с куки) за лов на кая и калкан. Закачеше ли се акула, направо я хвърляхме – тя се смяташе за куче и никой не я ядеше, нито купуваше“, разказва Наталия.
Рибните ястия са неотменна част от празничната трапеза в Казашко, независимо дали ще е новогодишна, или коледна. Заедно с тях след стриктните пости, които приключват в нощта срещу 7 януари, домакините приготвят холодец – желирана пача, която поднасят с хрян вместо с чесън, яхния от свинско със сини сливи, голубцы – зелеви сарми с кайма, пирожки. На масата не липсват водка, домашна ракия и вино. В къщите обаче не се пуши –
тютюневият дим е от сатаната.
Рядко се вижда пушач и по идеално чистите улици.
„Не е вярно, че ако някой запали цигара, пребоядисваме цялата къща след него. Още преди да го стори, му предлагаме да излезе на двора, защото не е позволено да се дими пред иконите. А няма казашка къща без икона“, обяснява Наталия.
Според избирателните списъци в селото в момента живеят около 300 души. Половината от тях са казаци. С годините в общността им се вливат и много българи, пленени от самобитните им традиции и ясните принципи на честта, които ръководят живота им. Много са и смесените семейства с българи.
„Казачеството е състояние на духа“, обича да казва кметицата Гергана Петкова. Макар и българка, тя четвърти мандат управлява селото и ръководи ансамбъла за автентичен фолклор „Калинушка“. През 2006 г. в Москва ръководството на руското казачество я обяви за единствената жена-атаман и й връчи ушита по нейните мерки парадна офицерска униформа на есаул (майор), която облича на големи празници.
Още новини от Варна и региона вижте ТУК.
Гласувайте в конкурса „Кмет на месеца“ ТУК.
