"Каквото съм правил, в полза народу е" – казва Апостола в изповедта си пред архиерейския наместник на София отец Тодор Митов в последните мигове преди да тръгне към бесилото.
В лютата зима на 18 февруари (6 февруари по стар стил) България се разделя с най-големия си герой Васил Левски. От това пагубно събитие ни делят 146 години, но въпреки времето за нас Дякона е жив!
В края на 1872 г. Васил Иванов Кунчев е заловен от заптиетата при Къкринското ханче. До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Той е охраняван само от 20 заптиета, надявайки се до последно, че ще бъде освободен от съмишленици. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г.
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на Апостола: "Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към "Св. София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах."
Минути преди да бъде обесен Левски измолил прошка от отец Тодор и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий.
Независимо че Апостола на свободата е обесен на 18 февруари, прието е тази дата да се отбелязва в България на следващия ден 19 февруари.
Христо Ботев – "Обесването на Васил Левски" (1876)
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
