Темата, върху която тази година зрелостниците ще разсъждават на матурата по български език и литература, е “Разрушената хармония” по “Гераците” на Елин Пелин. Абитуриентите избират между есе и Интепретативно съчинение.
Изпитният вариант беше генериран тази сутрин в 5:20 ч. чрез жребий, изтеглен от журналист, избран от министъра на образованието и науката Меглена Кунева.
Припомняме ви откъс от произведението “Гераците”.
“В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.
Никой не знаеше как стана това, отде се роди тая завист между снахите, това недоверие между братята, което ги караше да се подозират. Дядо Йордан се опита да ги сплаши със своята строга дума, но тя бе изгубила тежестта си. Той гълчеше силно и сърдито, но усещаше, че думите плачат в душата му, и той правеше неимоверно усилие да скрие тая слабост. Той знаеше, че доброто и злото се изплупват в човека, както пиленцата се изплупват из яйцето, но той не знаеше, защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца. Защо И той дълго мислеше. От тая мисъл косата му бърже побеляваше и сънят му стана безпокоен.
Почти всеки ден той чуваше между снахите си остри надумки и караници, пълни с груби и непристойни думи. Поводите на тия караници бяха всякога дребни и нищожни. Веднъж едно от децата на Петровица беше опръскало с кал детето на Божаница и тя се спусна и го удари. Обидена, Петровица защити разплаканото си дете.
— Ела, мило, ела, че тая змия ще те изяде.
— Змии да раждаш! — отвърна Божаница.
Петровица беше по-мека и носеше добри чувства в душата си, но тя бе крайно честолюбива и когато избухнеше, мъчно можеше да се въздържи.
— Змии очите да ти изпият! — отговори тя.
Божаница носеше една копаня с трици. Тя зашапи колкото можа в ръката си и хвърли гневно върху лицето на Петровица. Двете жени се хванаха за косите и дворът се огласи от нечовешки викове и клетви. Дядо Йордан изскочи от кръчмата. Като видя как снахите му, разскубани и окървавени, се хвъргаха една срещу друга като гневни кокошки, неговата чорбаджийска гордост се възмути. Той отиде при тях, вдигна тежката си ръка и с всичка сила залепи и на двете по една плесница.
— Ако не от мене, от децата си се засрамете! — каза им той.
Петровица, сконфузена, се скри в зимника, но Божаница се изправи срещу него като квачка, на която са похитили пилиците, и каза троснато:
— Изветрял дъртак! Ти в чужди работи да се не месиш!
И като грабна копанята с разсипаните трици, тя се отдалечи с походката на вълчица, която е отхапала къс месо от някое живо добиче.
След тая случка двете етърви не си проговориха нито думица цял месец. Те шетаха из къщи начумерени и фучаха като змии. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най-много върху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка — невеста на най-малкия дядов Йорданов син, Павел. Сега върху нея бе паднала цялата къщна работа. И тя работеше пъргаво, мълчаливо, безропотно. Не мислеше никому злото. Желаеше предишншя мир и сговор и искаше да види двете си етърви помирени. Те сумтяха, караха и се за нищо и никакво, хокаха детето и — мъничкия Захаринчо — и постоянно и намираха грешки, и постоянно бяха недоволни от нея.
Дядо Йордан ходеше угрижен и замислен. Нему не му се стоеше вече в кръчмата. Той се опита да продължи търговията заедно със синовете си, но не тръгна добре. Божан, който беше прехвърлил вече тридесет и пет години, обичаше премного парата, трепереше над нея, беше хитър и стислив. Той криеше от чекмеджето, надписваше в тефтерите и правеше нечестни сделки с простите и бедни селяци. Петър, средния син на дядо Йордан, беше пък съвсем друг човек. Той имаше широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник, ден губеше се по лов, напиваше се и пущаше вересия — и комуто трябва, и комуто не трябва. По неговото мъничко лице всякога играеше една чиста, нехайна усмивка, която го правеше безкрайно обичлив. Той беше наивен, доверчив и способен да даде душата си на оня, който знаеше изкусно да го поласкае и подлъже.
Дядо Йордан видя, че така не може да върви, и скоро затвори кръчмата. Това не беше лесно за него. Кръчмата той държеше от четиридесет години, с нея бе спечелил пари, в нея се чувствуваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните.”
