"Дано под маската на всеки звяр да има повече лица човешки…”
Руският Хамлет, бохемът, певец и актьор разтърси руската душа през миналия век. Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. в Москва. Баща му е военен, а майка му – преводачка от немски. Семейството живее в типична московска комуналка – „на 28 стаички – една тоалетна“, както ще напише по-късно в своята "Балада за детството“ Висоцки). Десетина години след раждането на Володя, родителите му се развеждат. Той отива да живее при баща си и втората му съпруга, с които прекарва две години в Германия. Там се научава да свири на пиано. Когато се връщат в Москва, семейството се нанася в голям апартамент на ул. "Болшой Каретный“. Въпреки увлеченията му към музиката и театъра, по настояване на родителите си започва да следва инженерство. Отказва се обаче още след първия семестър и на следващата година постъпва в Московския художествен академичен театър. От завършването си до 1964 г. Висоцки играе в театър „А. С. Пушкин“, но никой не му обръща особено внимание. Дават му малки, дори епизодични роли. През това време вече има два брака и две деца зад гърба си.
В това време се появяват и първите песни на Висоцки – в жанра "блатные“ – градски песни с хулигански оттенък. До края на живота си ще напише близо 1100 стихотворения – повечето от тях са критични към съветската власт и със сатира към тогавашния строй.
През 1964 г. актьорът започва работа в театъра на "Таганка“, където прави няколко знаменити роли – в "Галилей“, "Вишнева градина“ и най-вече в "Хамлет“. Песните стават неотменна част от спектаклите, в които участва Висоцки. Както и от филмите, които са почти 30 – "Мястото на срещата не се променя“, "Вертикал“, "Малки трагедии“, "Приказка за това как цар Петър оженил своя арап“… Тогава се запознава и се жени за третата си и последна жена – Марина Влади.
Висоцки издъхва на 25 юли 1980 г. на 42 години. Според едни от инфаркт, според други – от алкохол и наркотици.
Предлагаме ви няколко стиха на Владимир Висоцки:
АЗ НЕ ОБИЧАМ
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя – и манежи, и арени –
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
(Превод от руски: Румен Леонидов)
ПОЕТ
Ако умреш трагично, ти си истински поет,
ако и срока спазиш, си чудесен.
Един на 27 излетя под пистолет,
друг в „Англетер” намерили обесен.
На 33 – Христос, той бил поет, предупредил:
”Убиеш ли – помни, – ще те догоня!”
Опасно мисли. Току-виж, че нещо сътворил.
За всеки случай – в дланите пирони.
Замаян съм – числото 37 е пред мен –
от него приятен хлад се стеле.
Тогава и за Пушкин бе дуела назначен,
и Маяковски вещо се прицели.
На 37 още сме – коварно, ребром бог
въпросът е поставил: „Или – или?”
Рубеж, на който паднаха и Байрон, и Рембо,
а ние някак май сме се спасили.
Дуелът е отложен. А на 33 не знам
резпнат ли бях – не чувствах болка силна.
На 37 – не кръв – сивота избликна там,
над слепите очи – но не обилна.
„Душите им в петите са – какъв ти пистолет!”
Търпете, истерици вманиачени!
С пети по острието ходи бедният поет,
душата му е боса и ранена.
Как може „дълга шия” да римува с „отрежи я” –
да съкратят поета – повод ясен.
Но той изглежда радостен, че нож ще му забият,
заклали са го – значи, е опасен.
А вие, познавачи на фаталните числа,
като в харем държанки се мъчете.
По-дълъг е животът днес – при всички патила
отсрочен е и краят на поета.
(Превод от руски: Владимир Левчев)
ЛИРИЧЕСКА
Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?
И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине —
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.
Твоят свят е омагьосан за много лета,
а за мен и лъчите — дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.
Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
в светъл трем със балкон към морето.
В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?
Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.
(Превод от руски: Иван Теофилов)
ЦИГАНСКИ РОМАНС
По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам – и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря. . .
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича – няма жал!
Боже, колко своенравни са конете. . .
Ще умра неживял, песента недопял.
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея. . .
Ще загина – като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната – леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете. . .
И не си доживях. . . Да допея поне. . .
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея!
Но – успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете. . .
И не си доживях, и не съм си допял. . .
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея.
(Превод от руски: Владимир Левчев)
САМО ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА ОТ БОЯ
Всичко някак е друго… А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води…
Само той не се върна от боя…
Аз не знам кой беше прав — често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.
Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.
И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах — бяхме двама…
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.
Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
„Ще запалим ли, брат!“ — но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.
С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови…
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.
И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.
(Превод от руски: Добромир Тонев)
