Дойде ред и на третата, последна, част от поредицата „Забравената Варна“. След „Призраци от социализма“ и „Призраци от прехода“ логично следва и съвремието. В този материал няма да ви развеждам из търбусите на отдавна забравени, изоставени сгради и места. За мен обаче той е най-плашещ. Най-стряскащ. Защото е тук и сега. Сградите и местата, които ще ви покажа днес са напълно обитаеми и са пред лицата ни всеки ден. Те обаче са по-страшни от всичко показано преди. А най-лошото е, че въпреки всичко, ние, гражданите на Варна, на България, на Европа, всячески се опитваме да се направим, че ги няма. Да ги забравим. Нищо, че се намират на две минути с кола от най-големите ни търговски центрове, разположени в пъпа на града. Както може би сами се досетихте – става въпрос за циганските гета на Варна.
Първоначално тази тема въобще не беше част от плана за поредицата ми „Забравената Варна“, която трябваше да е мистериозна, носталгична и интригуваща за четене. Когато започнах да работя по материалите обаче разбрах едно – невъзможно е да не ви покажа това, което видях през няколкото дни, прекарани в обикаляне из цяла Варна в търсене на забравеност. Защото в каквито и съборетини да влизах, каквито и огради да прескачах и в каквито и дупки да се пъхах – нищо не успя да ме потресе повече от това, което видях.
Идеята за този материал дойде спонтанно – докато обикалях кв. „Аспарухово“ в търсене на забравени сгради, случайно попаднах в ромската част, която се намира в началото на квартала. Сетих се, че именно тук от наводненията през 2014-та година бяха нанесени най-много щети, съборени къщи и ранени хора. Поразпитах местните хора, любезни и винаги готови за приказки, къде са се случили бедите преди две години. Веднага ме упътиха. Всички къщи, които са били съборени тогава не са възстановени. Каналът, по който се е стекло огромното количество вода, заляла цяло „Аспарухово“, е обрасъл с треволяци и задръстен от боклуци. Следите от наводнението – разрушени постройки, пътища и огради все още стоят. За две години тук нищо не се е променило.
Един възрастен, но възпитан циганин с интелигентен и добронамерен вид, когато видя, че се интересувам от случилото се ме покани в дома си, намиращ се точно на пътя на най-разрушителната вода. Къщата му беше с подкопани от наводнението основи, „парите, които ни дадоха за ремонт стигнаха само да построя дървеното мостче, по което сега минаваш“, каза ми той. Въведе ме в бившите стаи на долния етаж, които сега представляват обори. Посочи ми бившите бели стени и каза:
„Виждаш ли следите от калта, които все още си личат по стените? Ето до тук стигаше водата. Ето до тук беше напълнена къщата с отломки и кал. Преди две години тези стаи бяха изцяло наново обзаведени и ремонтирани. Тук имаше скъпи дивани, климатици, телевизор. Ше знаеш, че дълги години работя честно и почтено и винаги съм поддържал къщата. Тя, къщата, беше преди това на бащата, а преди него на дядото. И двамата са ми разправяли – такова нещо като оная година (2014) никога не са виждали. Водата мина и всичко заля. Всичко замина. Отиде на кино. Опитах се да спася поне мебилировката, но от толкова кал нищо не остана. Тогава в тези стаи живееше синът ми с жена си и малкото си дете. Но те всички загинаха в катастрофа в чужбина. Така че вече няма значение. Дано само къщата не падне.“
След тази случка, на връщане от Аспарухово, реших да посетя и „Максуда“ – най-голямата циганска махала във Варна. Разположена е на централно място и се намира на броени минути от двата големи мола, в които ежедневно се стича целият град. Кварталът е убежище на хиляди хора от ромски произход. Пълен е с незаконни къщи и множество съборетини. Аз, подобно на всички останали варненци, в продължение на години съм отбягвал навлизането в квартала – къде от страх, къде от предразсъдъци, но най-вече защото всеки знае, че там нямаш работа. Никога не съм и предполагал, че ще ми се наложи да вляза. Не се стърпях, слязох от колата и започнах да снимам. За махалата е говорено много – преди всички избори е обещавано, че ще бъде премахната, но до там така и не се стига. Ежедневно в новините се пускат криминални новини от там, а и всеки варненец помни напрежението и сблъсъците, които избухнаха през 2011 г.
Циганският квартал е много голям и разположен между автогарата, Варненското езеро и Западната индустриална зона. За ромите обаче – „Максуда“ е разделен на няколко микроквартала, като всеки се обитава от различни по социален статус и богатство хора. Например миниквартала „Косово“, в който се настаняват новодошлите роми, представлява гето в гетото. До Франгя дере пък е пълно с къщи, напуснати от българи, заради близостта до „Максуда“, които сега се обитават от по-заможните цигани. Неслучайно използвам тази дума, тъй като самите хора от квартала се определят като „цигани“ и често намират „ром“ като изкуствена политкоректна квалификация. И макар за българите всички хора в този квартал да са еднакви, всъщност в него има три основни групи – турски цигани, български цигани и загунджии, между които съществуват сложни взаимоотношения и дори напрежение.
Кои са лошите – „неблагодарните“ цигани или „нетолерантните“ българи? Възможна ли е интеграцията? Направила ли е държавата всичко възможно, за да могат хората от ромски произход да живеят нормално? Българите ли биват тероризирани от циганите или циганите биват дискриминирани от българи? Тези и още много други въпроси терзаят България вече десетилетия наред. С едно само всички са единодушни – проблем има. За него се говори непрекъснато, а до решение никога не се стига. Аз няма да наливам поредното мнение, което ще отиде от пусто в празно. По въпроса се е дискутирало и писало много и ще се дискутира и пише още много. Не съм тук да чета морал, а да ви разкажа какво съм видял през обектива си.
В едно обаче съм сигурен – това, което видях е абсолютно недопустимо за държава от Европейския съюз, каквато сме ние. Да, всички страни и големи градове имат своите гета, бедни райони и квартали с малцинства с нисък социален статус. Но нещо като бедните части на „Максуда“ не бива да бъде позволявано да съществува. Състоянието на квартала е неописуемо и дори снимките са бледо доказателство за това. Тонове смет, задръстени канали с течаща токсична вода, опърпани деца, воня на разложено, съборени къщи, хиляди чайки, кръжащи около незаконните бунища… Шокът, който предизвиква това да се озовеш да се озовеш в този съвсем различен свят от все по-подредената, ремонтирана и красива Варна, е труден за описване.
Обикалял съм един месец Индонезия, бедна огромна страна от третия свят. Виждал съм най-западналите квартали и пренаселените бежански лагери в Йордания. Попадал съм къде ли не в България. Но никога до сега не съм виждал нещо подобна на това, съществуващо в сърцето на Варна. И това не е само тук, а и в почти всеки друг голям град в държавата. И ако обвиняваме циганите, че сами си го правят, че не желаят да се интегрират и че им харесва да живеят в подобни коптори, то и трябва да се запитаме – какво правим самите ние, за да се справим с всичко това? Защото бутането на социални помощи и събарянето на няколко къщи, колкото да се замаже общественото мнение – със сигурност не е каквото и да е било решение на проблемите.
Още новини от Варна и региона вижте ТУК.
Гласувайте в конкурса „Кмет на месеца“ ТУК
