В последните години Варна се възражда. Пътищата се оправят, строят се велоалеи, ремонтират се важните и централни части на града и има надежда тази добра практика да продължи и в по-крайните квартали. Най-важното обаче е, че във града отново започва да се усеща онзи специфичен дух и атмосфера на движение, удоволствие и свобода, който позабравихме след 2009-та година. Варна кипи от живот и сякаш надеждата отново е жива. За това обаче ще говоря друг път. Без да отричам прогреса на любимия ми град, днес ще ви отведа на пътешествие през онази Варна, която е всеки ден пред нас, но която се правим, че не виждаме. Варна на миналото и забравата. Изоставената Варна.
На самия вход на морската столица, с огромните си размери и намиращ се на едно от най-високите места в града, седи паметникът на българо-съветската дружба. Той е абсолютното олицетворение на социалистическата архитектура. Грандоманщина, липса на каквато и да е било естетика и всепоглъщаща сивота. До него, подобно на повечето други гигантски купчини бетон от онази епоха на територията на България, се стига след тежко изкачване на безкрайни стълби. За справка – Бузлуджа, Беклемето, пловдивската Альоша… В търбуха на бетоненото чудовище се влиза през задния вход, който многократно бива запечатван от общината, за да не влизат всякакви хора в изоставената и откровено опасна сграда. След многобройни неуспешни опити обаче на общинарите явно им е омръзнало да поставят прегради, които биват строшени след броени дни, и са решили да оставят всеки, който иска, да си троши главата на воля. Затова входът зее широко. Вътре е тъмно и студено.
Преди тези коридори са водели към бункери, концертни зали и празнични сгради. Днес по тях ходят всякакви ентусиасти, които искат да се насладят на забравеното минало и невероятната гледка към цяла Варна. Едно обаче не може да се отрече на социалистическите архитекти – от върха на паметника, до който се стига по катакомбите на монумента, се открива една от най-страхотните гледки над Варна.
Монументът е открит през 1978 г. и целта му да е да символизира дружбата между България и СССР. Намира се на 110 м. надморска височина, а самият той е висок 23 и широк 48 метра. В построяването му са взели участие близо 30 хил. доброволци и са излети над 10 хил. тона бетон. На хълма били посадени хиляди дръвчета и храсти, символизиращи падналите в бой за свобода съветски войни. През празниците мощни високоговорители свирели съветски химни. А вечер 180 прожектора осветявали паметника, за да не го пропуснат дори корабите, акостиращи във Варна. По средата на стълбището стояли два сребърни бора, символи на приятелството между двете държави.
На входа пишело с огромни бронзови (вече ръждясали и изпопадали) букви „Дружба от вековете за вековете“ и горял вечен огън. Днес всички тези и много други внушителни факти са само спомен, а самият монумент е просто поредната изоставена и разграбена, но набиваща се на очи, руина от една изминала епоха. Руина, която при цялата си гротеска и безсмислие, едва ли скоро ще бъде съборена. Стои сякаш, за да ни натяква и напомня за миналото. И ако това означава да ни натяква и напомня защо не трябва да допускаме това минало да управлява настоящето и бъдещето ни, то тогава нека си стои.
Следващата ни спирка по стъпките на изгубената Варна е култовият за всички граждани през 80-те години летен бобслей в Морската градина. Едно от съоръженията на социализма, които събуждат красивата носталгия. По разказа на нашите родители това е било едно от най-невероятните места в целия град. Наричан е още „най-прекият път от алея 2 към алея 1“. Бобслейът е съоръжение за деца, което се е спускало от основната алея на Морската градина, разположена горе, директно към ниската плажната ивица.
То представлява две успоредни трасета, изработени от стъклопаст, лежащи върху бетонна основа. Върху трасетата са се спускали с бясна скорост дървени колички с ролкови колела, които са били снабдени единствено с лостче за спирачки. Веднъж спуснали се до долу, децата тичали към монорелсовото влакче, което бързо ги връща обратно, за да могат да повторят целия процес. И така цял ден.
Според поколенията, които са имали късмета да се насладят на чудото, това е било място, в което винаги е витаел духът на детската глъч, безгрижието, забавлението и смеха. Малки деца, юноши бунтари, майки и татковци, млади влюбени… бобслеят е бил любимо място на всички. Дори в наши дни ако попитате някой кореняк варненец над 30 за съоръжението, той веднага ще се втурне да ви разказва страхотни спомени за безкрайните скоростни спускания, да ви показва какви трикове е правил, за да лети като куршум и как никога няма да забрави падането си и слизането до плажната алея не с дървена количка, а по дупе.
Днес от прекрасния бобслей са останали крехки отломки. Заради скъпата поддръжка и липсата на спрени от производство немски части, прекрасният атракцион успява да доживее едва първите години на демокрацията. Мястото е потънало в боклуци, листа и отломки. Малкото неразрушен бетон е почти изцяло издраскан с графити, а и природата също е прибрала своето. Съоръжението е погълнато от бръшляни, бурени, храсти и кал. Въпреки това споменът за лудите надпревари и едни по-лесни и безгрижни времена все още витае тук. Макар съоръжението да е блед спомен и вече грозна гледка, предизвикваща тъжно-весели усмивки, понякога то все още е пристан на любовта. Често през деня тук, скрити от дърветата и храстите, на изоставената площадка, могат да се наблюдават млади и срамежливи двойки. Сякаш миналото на това място, изпълнено с веселие и безгрижие, все още привлича влюбените.
Хиляди варненци ежедневно преминават през огромния Аспарухов мост, символ на града. Той е входа на Варна от Бургас, издигнат над канала и свързва кв. Аспарухово и Галата със същинския град. Отдалеч моста изглежда грандиозно. През нощта свети красиво. Минавайки с кола гледката към Варна отпред, Черно море от едната страна и езерото от другата е прекрасна. Скачането с бънджи от него е страхотно. Но чудили ли сте някога какво има скрито и невидимо под моста?
Поредните останки от миналото. Навремето под Аспаруховия мост е кипяла с пълни сили работещата социалистическа индустрия. Имало е корабостроителници, разтоварителници, действащи влакови линии, изнасящи и донасящи хиляди тонове товари, рибарски пристанчета, заводи, складове, военни обекти и всякакви други функциониращи предприятия, които заедно са създавали сърцето и душата на българската черноморска икономика.
Днес тези неща все още съществуват. Но са бледо копие на предишното си величие. Под моста все още има множество работещи предприятия, но и дума не може да става за сравнение с това, което било тогава. Алеите, по които преди са се стичали с коли и автобуси хиляди работници, днес са изпълнени с дупки, а на някои от тях, необезпокоявани от автомобили, са накацали стотици чайки.
Повечето заводи или отдавна са изоставени, или работят със сетни сили, а от комините им излизат едва забележими ивички от дим. Металните складове за зърно вече трупат само ръжда. Корабостроителниците са изоставени на произвола на съдбата, символично пазени от охранители. Влакови композиции седят забравени от бог знае кога, оставили зад гърба си годините, в които гордо са прекосявали територията на цяла България, носейки ценни товари.
Стари рибари стоят в колибите си, приличащи на коптори, лениво грижейки се за вече продънените си лодки. Занемарени бази, с все по-рядко отварящи се за офицери и морячета портали, стоят единствено, за да напомнят на някогашното, вече трудно за вярване, величие на варненския военен флот. От всички гледки в този материал тази е сякаш най-тъжната. Защото за разлика от монумента на дружбата, цялата изоставена инфраструктура под Аспаруховия мост е паметник не на грандоманщината и безсмислието, а на хубавата част от нашето минало – работещата индустрия и военна сила. Индустрия и сила, които днес остават само в спомените.
И за да не приключим толкова трагично нашия разказ оставям за последно най-хубавото – изоставеният фар в Галата и останките от ресторант „Галатея“. Едно от най-емблематичните и култови места за всички млади хора в града. За разлика от всички други гореописани места старият фар е единственото, което заживява втори живот след смъртта си.
Неговата история започва през далечната 1863 г. когато на това място за първи път е построен турски фар, който да насочва корабите към Варненския залив. Сегашните остатъци от постройката датират от 1912 г., когато, за да замести турския фар, на стотина метра от него, е построен нов и модерен за времето си фар. Той представлява 9-метрова цилиндрична кула, издигната на едно от най-високите крайбрежни места в Галата. Към него принадлежат постройки за живеене, стол, бани, пригодени за обслужващия го персонал. Любопитен факт е, че през 1915 г. фарът е бил бомбардиран от руски кораб, което разрушава част от кулата и оптиката, но въпреки това той оцелява.
През 1968 г. на мястото е построен най-живописният и страхотен ресторант в цяла Варна – „Галатея“. Намиращ се между стария (турския) и новия (от 1912 г.) луксозният ресторант представя една от най-невероятните гледки към цяла Варна, залива и безкрайните простори на морето. Ресторантът съществува до 1998 г., когато свлачище помита стария турски фар и части от терасите на „Галатея“.
И така през 2001 г. на около сто метра от втория фар е построен трети, който функционира и до днес. От този объркан и пълен с факти разказ трябва да ви е ясно едно – мястото е пълно с история. Тук е бил построен вторият най-стар фар на българска територия, може би най-живописният ресторант по северното Черноморие и още един фар, който е осветявал пътя на моряците между 1912 и 2001 г. Днес от двата стари фара и ресторанта са останали единствено отломки. Отломки, които са се провесели на 42 метра над морето над един свлачищен район, който всеки момент може да пропадне.
Там, неоградени от никого, все още стоят свободно достъпни старите тераси и площадки, които в миналото са били кръстосвани от пазачи на фарове и елитни сервитьори. Днес това място с много история, остатъци от страхотна архитектура и спираща дъха гледка на морето и Варна, е магнит за младите хора. Влюбени, търсещи уединение, търсачи на силни усещения, желаещи да застанат на ръба на пропастта към морето, момчета, пушещи цигари и пиещи бири и дори възрастни хора, идващи да си спомнят за миналото, в което са споделяли миговете на младостта си тук.
Разположеният на едно уникално място, „старият фар“, както са познати сред варненци сборните останките на ресторанта и двата фара, е занемарен и изоставен. Но все още не е забравен.
Очаквайте втора част от поредицата „Забравената Варна“, в която ще ви разкажем за забравеното в града от времето на прехода.
Още новини от Варна и региона вижте ТУК
Гласувайте в конкурса „Кмет на месеца“ ТУК
