Г-жо Коларска, в Монтана се строят 4 жилища за деца в риск, едно вече е построено. Означава ли това, че общината води активна социална политика?
Общината развива нови видове социални услуги по специално разработена стратегия. Целта ни е докато се закрият домовете за медико-социални грижи, ние да сме създали условия за живот на децата на друго, по-добро място. Разработваме проекти, свързани със създаване на условия, близки до семейните. Вече имаме и стандарти за тези нови условия – каква площ трябва да се осигури за детето, какво оборудване, какво обзавеждане и т.н. Такава е и политиката на правителството – да се закриват институциите като сегашните домове с много деца – в монтанския – до 100 – 180 преди и те да заживеят в биологичните си семейства, в приемни или да бъдат осиновени. Тези, които все пак няма къде да отидат, да сменят условията на живот. Да живеят като в свой дом. За това в момента строим три къщи от семеен тип и едно защитено жилище. Защитеното жилище е предназначено за младежи от домовете, навършили 18 години. Средствата получаваме по проекта „Детство за всички”, финансиран с 2 млн. лв. от оперативната програма „Регионално развитие”. През миналата година изградихме център за настаняване от семеен тип за деца от 3 до 7 години. По проект общината изгради и комплекс за социални услуги. Проектите изпълняваме като общински, но след това предоставяните услуги се превръщат в делегирана държавна дейност.
Монтана е един от градовете с най-много приемни родители. Как протича процесът на приемане на чуждите деца в семействата?
В област Монтана има 81 приемни семейства. Най-много са те в Монтана, Лом и Берковица. В края на миналата година в Монтана са били настанени 23 деца в 19 семейства. Всичко започва с обучение на приемните родители. То продължава по 4 месеца в нашия комплекс за социални услуги. Последната група е от 14 души. В 8 семейства от тази група вече са настанени деца.
Какви хора стават приемни родители? Само безработни ли?
За да отглеждаш дете, трябва да нямаш друга работа. Така че, приемни родители стават безработни, пенсионери, сред които много са бивши учители, медицински сестри. Няма изисквания за ценз. Главното изискване е да са добронамерени към детето – не само майката , а и останалите му членове, да се ангажират с отглеждането. Виждам, че жените се информират една от друга за условията, работата, ползата за семейството. С това си обяснявам многото семейства, които са от два съседни блока в квартал „Пъстрина”. Не всичко върви гладко – 1 – 2 приемни майки се отказаха от децата. Видя им се трудно да се грижат за тях. Други пък вече вземат деца за втори път, след като първото е осиновено или е взето от биологичното си семейство.
Освен обучение, какво друго е задължително за приемащите родители?
Задължително правим проучване на семействата-кандидати. Това става съвместно със службите за социално подпомагане. Правят се анкети с членовете на цялото семейство, със съседите. Щом съседите споделят, че кандидатите не са се грижили особено добре за своите деца, те не стават приемни родители. Имаме и случаи, при които съпрузите или по-големите деца не желаят чуждите в дома си. Тогава също не удовлетворяваме желанието на майка им за приемен родител.
В сегашния дом за медико-социални грижи са останали 30 деца, а персоналът е от 50 души. Има ли стандарти колко души трябва да се грижат за едно дете?
Не, но този персонал ще бъде намален. На дома предстои ремонт, затова задържат персонала. Целта е децата да бъдат обгрижвани по-добре, което означава за тях да се грижат и повече хора. Аз бях в българска група, която се запозна с опита на Англия в предоставянето на социалните услуги. Видях, че за 3 деца с увреждания се грижат 14 души. Само нощем до децата дежуряха по двама, а един им беше на разположение. Аз бях шокирана, там за същия брой деца се грижат много повече хора. Държавата предоставя пари на семействата с деца с увреждания да си наемат социални асистенти. Те получават ваучери, с които си наемат човек за един ден в седмицата примерно. Тогава майката може да иде на кино, в библиотека, да се откъсне от средата, в която живее с болното си дете. У нас не е така – държавата наема социалните асистенти, избира ги, изпраща ги и това не винаги се оказва удачно.
Монтана има и дневен център за деца и младежи с увреждания. Той подлежи ли на промени или продължава да съществува по сегашния си начин?
Този център е един от много добре функциониращите в страната. Всеки ден в него идват или докарват 16 деца. Условията за живот са много модерни. Те имат работилница по готварство, шивачество, артзанималня. С децата работи рехабилитатор, трудов терапевт. Центърът има по-малко места от желаещите да го посещават, но засега няма къде да ги настаним.
Всичко това е нов вид дейност, смятате ли, че я усвоявате успешно?
Старая се, казах, че изучаваме и чужд опит, и нашия. Занапред общините ще изпълняват по-различна от преди социална функция и служителите и трябва да са готови за нея.
