Днес се навършват 95 години от рождението на един от българските поети с най-нежни стихове – Давид Овадия. Участвал е в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, бил е партизанин от Втора средногорска бригада "Васил Левски".
Български поет и преводач на поезия.
Давид Хаим Овадия е роден на 1 декември 1923 г. в гр. Кърджали. Напуска нашия свят на 8 април 1995 г. в София.
Да си припомним едни от най-красивите му стихове:
Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.
Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!
+++
Аз вярвам в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
+++
Жената е поезия и проза.
Поезия, когато тя цъфти
уханна и разкошна като роза –
и твоето сърце от страст пламти.
Поезия, когато тя танцува
и пъстрата й рокля шумоли,
когато е щастлива и целува
кога се смее и се весели.
Поезия, когато вънка май е,
и тя ти шепне влюбено слова,
каквито тя едничка само знае,
отпуснала на твойта гръд глава.
А проза е, когато те уплита
в досадни грижи, в дребни хитрини,
когато е намръщена, сърдита
и прави мрачни всички твои дни.
Когато ти мърмори недоволно,
че късно се прибираш вечерта,
когато и детенцето е болно,
когато си отива младостта…
Да, прозата е друга, друга, друга!
Не я познава нейният любим!
Тя пада се изцяло на съпруга,
като вериги, гнет непоносим!
Несправедлив е жребият ни, братко!
Не искам аз да гледам примирен
как граби друг поезията сладка
и предоставя прозата на мен!
