Татяна Цъбуляк e родом от Молдова. Завършва журналистика, работила е като репортер, редактор и водещ на новини. Днес живее в Париж и се занимава с аудиовизуални медии. Литературният й дебют е сборникът “Модерни басни“, а романът й “Лятото, в което мама имаше зелени очи“ й носи редица литературни награди в Молдова. Вторият й роман “Стъклената градина“ води до престижната Европейска награда за литература. Kmeta.bg се свърза с Татяна, за да я попитаме как е израснала, харесва ли България, какво е общото между София и родния Кишинев и много други неща. Казва, че работата й винаги е била свързана с това да пише за тези хора, които са различни и не са популярни сред широката аудитория, защото тъкмо тях смята за най-интересни. Социалните проблеми, бедстващите и боледуващи деца и майки са приоритет за нея.
– Първият ви роман “Лятото, в което мама имаше зелени очи“ разказва за връзката деца- родители? Има много нещастни деца по света, без това задължително да е свързано с бедност, война, мизерия, насилие…просто те живеят в “тихо” нещастие?
– Пърият ми роман разказва за връзката между майка и син, за депресията и липсата на любов. Идеята за това заглавие произтича от най-големия ми страх – това да покажа уязвимост пред други хора, разкривайки най-личните си чувства. Защото щастието на децата не зависи само от жените. Именно с първата си книга засягам тази тема. Тя е писмо до сина ми, който по онова време беше на 10 години. Имах ясното усещане, че не съм добра майка и не се справям, но толкова можех – бях на ръба на силите си, в криза. С течение на времето осъзнах, че жените имат нужда от подкрепа във всички задачи, които обществото и семействата им налагат. Има толкова съсипани животи от нереализирани очаквания към тях.
– Всеки ли би трябвало да минава през криза на родителството? Има ли хора, които са пощадени от това усещане?
– Едва ли. Родителството не е работа само за жените. Случвайки се противното, се раждат социални проблеми. Защото имаме несъвършени майки – да, ние сме и това. Несъвършени хора – да, ние сме и това. Често майчинството се превръща в социален натиск да си съвършена, перфектна през цялото време. А жената не е, тя е жива.
– Вие сте израснали в едно друго време, сега живеете в съвсем различно?
– В съветското ми детство имаше само жени – те бяха навсякъде, правеха всичко – на работа, у дома. А бащите отсъстваха. Мъжете се пазеха за специални случаи, не за ежедневния живот. Този модел в много места по света е останал същият. Като моят – аз израснах в женска глутница.
– Книгите продължение или отражение ли са на живота?
– Литературата не е терапия. Тя е продължение на живота. Тя е реванш. Защото унизеното дете от “Стъклена градина” – Ласточка, съществуваше в моя детски свят. Тя живееше в близост, ние децата й се подигравахме, присмивахме й се, тя беше различна…бедна, мръсна, окаяна, асоциална. Тази книга е моят баланс, реванш, моят шанс да променя края на историята. Защото като дете и аз бях жестока към нея, сега имам начин – чрез книгата, да променя това, да поискам прошка.
– Идвали сте и преди в България?
– Да, преди 20 години, като журналист. Има много прилики между София и Кишинев. Разказва се за осиновено момиченце, Ласточка, която пораства паралелно с промените в страната, тя е и метафора за Молдова и мястото й в Европа, малка страна, която се опитва да оцелее през годините. Животът на малък човек в малка страна. През историята се опитах да намеря и отговори на личните си въпроси, на които търсех отговори – защо бягаме и кога порастваме, въпрос на години ли е и как се отнася социума към мигрантите, каквато съм и аз.
– В калейдоскопа ви от спомени – кои са добрите и кои лошите?
– Хората са различни в живота. Никой не е еднакъв и всеки има у себе си и добро, и лошо. Всичко се разкрива в средата – в сивия цвят е, между бялото и черното. Освен лична, една история е и на поколенията. Наричам своето – поколение на мигранти. Ние се реализирахме като такива.
