Горските пожари в България се превръщат в деструктивна реалност, подклаждана от климатични промени, недостатъчно добра поддръжка и липса на стратегическо мислене и управление. След 1990 г. в България има тенденция на значително нарастване на пожарите, в някои години те са значително повече като бройка и опожарена площ. Това са обичайно годините със сухи и горещи лета. Вероятно и ние като общество, и често сменящите се управленци, сме забравили за пожарите от предходни години: 1993 г., 2000 г., 2007 г. и 2012 г. За съжаление напоследък наблюдаваме зачестяване на огнените бедствия и то не само на тези в полските райони, но и в планински, включително дълго считани като “безопасни” зони като доминираните от бук гори. Наред с щетите от пламъците за природата и биоразнообразието, става дума и за системните слабости, позволяващи на стихията да опустошава и да стига до тотално изпепеляване на вековни гори, както и до невъзможност за ефективно възстановяване и превенция. Защо залесяването в пепелта не е толкова просто? Какво не правим, за да защитим гората и хората си? Има какво да се промени, за да опазим българската гора, важно е да има и воля.
Това казва в анализ за Климатека доц. д-р Момчил Панайотов, преподавател по специалност „Дендрология“ в Лесотехническия университет и един от авторите на доклада за горски пожари към Националния профил на риска от бедствия в България.
Пожарите променят ландшафта – понякога за твърде дълго
Пожарите имат съществено значение за екосистемите в природата, особено за горските екосистеми. Някои типове екосистеми са естествено адаптирани към по-чести пожари, например степни и прерийни тревно-храстови съобщества или определени средиземноморски типове гори, както и някои борови гори в Северна Америка.
Но повечето екосистеми в България не са такива и това е важно да се знае. Исторически пожарите в България не са били и не трябва да са много чести. Дори видовете, които имат по-дебела кора и понасят успешно по-слаби пожари, често не могат да издържат на по-силни пожари и загиват или биват силно увредени. А видове като обикновен бук,обикновена ела, смърч, дори да оцелеят в пожара, бързо след това загиват – било то от сериозно увреждане на тъканите под кората, която е тънка и нежна, или от допълнително нападение на патогенни организми. Последствията обикновено са много сериозни и силно негативни, особено при по-интензивни пожари. Загиват не само по-младите дървета, но и по-старите.
При много интензивни пожари се уврежда силно почвата и освен, че загиват голяма част от естествените микроорганизми, тя става много податлива на ерозия при поройни извалявания. Общият ефект от това е, че при по-често повтарящи се пожари дадена територия може да има напълно променен характер, особено ако е стръмно и почвата ерозира. От терен, на който има хубави и добре развиващи се гори, нещата бързо се променят към почти пустинен тип терен, на който се развиват малко видове и то в лошо състояние. Това е много сериозна деградация, но очевидно не се разбира от управляващи и много хора в обществото, които често смятат, че пожарите са просто събитие, което ще отмине и после можем да съберем дърветата, да ги продадем, да се залесят фиданки и всичко да си е пак същото. Но може и да не стане така. За съжаление вече има места, на които пожарите са през 5 – 10 години, повтарят се и са интензивни. Там гората вече няма как да се възстанови. Става едно тревно-храсталачно съобщество.
Най-уязвими са иглолистните гори, особено изкуствено създадените насаждения (култури) на малка надморска височина при големи гъстоти. При тях пожарите лесно прерастват от „низови“ във „върхови“. “Върховите пожари” обхващат короните на дърветата, горенето е много интензивно, а разпространението на пожара – изключително бързо, особено ако теренът е стръмен или духа вятър. Най-тежка е ситуацията при големи по площ хомогенни иглолистни гори, в които няма естествени прегради, които да могат да забавят разпространението на пожара. При лошо стечение на обстоятелствата се получават огромни, бързо движещи се, невъзможни за контрол пожари, които водят не само до катастрофални загуби за природата, но и до загуби на човешки животи, сгради, съоръжения и друго имущество.
Суша в политическата воля
В България не се обръща нужното внимание на превенцията от пожари в горите.
Събитията тези дни го доказват – липсва специализирана авиация, защото много политици – и то висши, са се изказвали през годините, че нямаме нужда от нея, че ще е излишен разход или ще се ползва много за кратко и няма смисъл да се инвестира. Пропуснати са възможностите тя да се плати чрез европейски средства. На терен тези пропуски се виждат – заради лошо или недостатъчно оборудване за наземно гасене, а най-засегнати в това отношение са горските служители.
Оперативно не се ползва и качествено съвременно картиране на риска и приоритизиране на местата, в които спешно да се насочат усилия и да се вложат средства. Всъщност, като методика ги имаме, включително и специалистите, които могат бързо да ги направят на национално ниво. Но поне до момента липсва желанието това да се случи.
Пример за това е проектът и докладът „Национален профил на риска от бедствия в България“, поръчан от МВР, в който са оценени рисковете в отделни сектори, включително и за горски пожари. Развити са сценарии, които различните отговорни структури биха могли да проиграят, за да преценят кое е работещо, кое не е, за кое имаме готовност, какво трябва предварително да се свърши за по-добра координация и способност за реакция и т.н. Включително един от сценариите припокрива на 90% това, което се случи тези дни при големия пожар по западните склонове на Пирин. Но реалното ползване на сценариите като инструмент не се случва.
Друг проект, разработващ сходни и по-добри модели, фокусиран върху екстремните пожари – с развити компоненти за приоритизиране на действията, е европейският проект FIRE-RES. България участва с редица добри модели за района на Стара Загора, където има „жива лаборатория“. За съжаление, засега няма институционален интерес да се използва този подход на национално ниво, макар на практика той да е общоприетият световен модел.
В него се залага и на подход за справяне с едно от най-големите ни предизвикателства – институциите на място да работят наистина заедно, не всяка да гледа собствения си интерес. На практика обаче все още има много какво да се желае. В Родопите например тези дни бях свидетел на „почистване“ под голямо токово трасе – това е отговорност на енергоразпределителното дружество, защото трасето е техен сервитут, но наетата фирма само е отрязала дърветата и ги е оставила на земята. Сега те съхнат, вероятно ще развият насекоми, които после ще нападнат и съседни здрави дървета. А сухите корони ще са риск, ако възникне дори малък пожар, да се разрасне бързо и да обхване околните гори. Според някои хипотези за големия пожар над Илинденци от близките дни, ситуацията в началото на пожара е била сходна. На много места ивиците, непосредствено до пътищата, също не са почистени от храсти и високи треви и това позволява дори малка искра или захвърлен от кола фас да предизвика пожар, който бързо да обхване съседните територии. Сходна е ситуацията и с някои железопътни линии.
Контролът върху повечето земеделски дейности – от гледна точка на риска от пожари, е много занижен и това носи негативни резултати, които всички виждаме, но нехаем.
Възстановяване на опожарена гора: трудности и предизвикателства
Възстановяването след пожари не е лесна задача. Често се търсят грешки, но не се отчита реалността. При силно увредена почва например не може да залесим каквато и да е растителност. Логичният избор са по-устойчиви растения за бъдещето, например дъбове в ниските части, но често те не могат да оцелеят при влошената от пожара и климата обстановка. Така се налага да се залесява отново с борове, които са по-непретенциозни, но и по-рискови за пожари впоследствие.
Може да се разчита и на естествено възобновяване, но това е добър подход само в определени случаи. Тази преценка могат да я направят специалистите на място. При по-ниско интензивни пожари в дъбови гори възстановяването може да стане и по естествен начин достатъчно бързо. В акациеви гори също – и вегетативно от корените, но и семенно – този вид е добре адаптиран за такива ситуации: бързо се възстановява горската обстановка и се опазва доколкото е възможно почвата. Няколко групи учени в Лесотехнически университет наблюдават възстановяването при определени пожари. Това ни дава възможност да се поучим от предходни ситуации, да направим изводи и формулираме препоръки. В планинските райони например има зони, в които то е успешно, но много, много бавно. Може да отнеме 70-100 години, преди гората да възвърне поне частично предходния си облик. А ако е била засегната стара гора, която се е развивала столетия, нейното възстановяване отново ще отнеме столетия.
Залесяването е “изкуство” и са необходими знания и опит, както и средства
Най-честите проблеми се дължат на липса на средства за отглеждане и поддръжка след залесяването, липса на квалифицирани и опитни хора, понякога и липса на достатъчно количество наличен посадъчен материал, поради по-нисък капацитет на разсадниците. За да може да се реагира бързо след мащабни бедствени ситуации е необходимо да са налице разсадници, които да произвеждат по-голямо количество фиданки от различни видове. Но това е губеща дейност, която изисква дотации.
Пренебрегват са дългосрочните планове за възстановяване, както и осигуряването на средствата за това. За да се залеси дадено място сега, е необходимо да се осигурят средства за първите 5 години за отглеждане, но и за следващите 10, 15, 20 години. Това не носи директни приходи и затова се пренебрегва.
У нас продължава масово да се смята, че горите са безкраен източник на дървесина и не разбира всички други полезни функции, особено необходимостта за тях да се заплати под една или друга форма. Това поражда съществена и дългосрочна криза. Ясен пример са водоохранните функции на горите – всички искаме да имаме чиста питейна вода, но не сме склонни да платим на стопаните на горите за това. Всъщност, дори хората да са готови, политиците не допускат този разговор.
Време е да се учим от огъня, не само да го гасим
За адекватно управление на горите се налага първо да разберем, че при пожарите се търпят огромни загуби. Не се губи само дървесината (а тя не е малка загуба), губят се или се засягат и много други ползи от горите, има косвени загуби на свързани сектори, а често има и много големи последващи разходи за възстановяване. Всичкото това се плаща от нас.
Същевременно липсва системно събирана информация за тези последствия и загуби. Това пречи на качествените оценки, но доказва и общата незаинтересованост. Някои кметове не полагат усилия за превантивни дейности, защото не осъзнават, че големият пожар засяга не само горското ведомство, но и туристическия сектор, потенциално вододайните функции и други бизнеси. А когато лошото се случи всички очакват помощ с магическа пръчка. Но 70-годишното дърво не може просто да го замениш, на него му трябват 70 години, за да порасне отново. Още по-лошо е положението при някои редки видове, които изискват строго специфични условия, например старите гори.
Огромните щети от пожарите тези дни, включително и изгорели къщи и цели села, карат обществото ни да прогледне. Дано паметта ни не се окаже отново къса и още наесен да забравим за проблема. Заради кризата с пожарите в момента всички виждаме например, че е била напълно пренебрегната т.нар. контактна зона между населени места и гори (Wildland-Urban Interface). Когато тази зона е неглижирана, обрасне с храсти, гъсти горички, няма почистване навреме, няма просеки и изорани ивици, много лесно пожарите навлизат в населените места и предизвикват сериозни загуби.
Светът се е научил за нуждата от работа в тези зони по трудния начин, ние изглежда не искаме обаче да ползваме чуждия опит и ще трябва сами да извървим този тежък път.
Постепенно се осъзнава също, че лошата пътна мрежа в горите и изоставените земеделски земи пречи на ефективните действия по гасене. Почти нямаме и противопожарни просеки с необходимата широчина в горите. Наложително е да се признаят проблемите и да се използва опитът на други държави – предимно средиземноморските. В Испания и Португалия има сериозен натрупан опит и заделени значителни средства – след десетилетия на много сериозни проблеми.
Нуждаем се от нов подход при планирането и управлението на горите
Подход, при който се оценява риска от възникване и разрастване на големи пожари на база на съвременни модели и се модифицира ландшафта (включително и горския) за намаляване на този риск. За изпълнението на тази промяна може да са необходими значителни средства, особено когато трябва да се промени структурата на някои гори и да се извършат прочиствания, от които не може да се очаква печалба. Поддържането на противопожарните просеки в горите в добро състояние също е скъпо мероприятие.
Имаме какво да учим и на организационно ниво, дори от съседните на нас Турция и Гърция, както и от Испания, Португалия и по-далечните страни с опитни горски служби – като САЩ, Канада, Австралия, ЮАР, Чили. Те са извървели дълъг, но труден път и вече имат доказани успешни и работещи практики. По отношение на превенция и на оперативни действия по време на пожари те имат много ефективни стратегии, оборудване, непрекъснато развиват и техника, и модели на действие.
Пожарите не са просто природна неизбежност – те са симптом – нуждаем се от промяна система за управление на горските ресурси. От тук насетне фокусът ни трябва да не е само в производителността на горите, но и в подобряване на способностите им за оцеляване и бързо възстановяване при различни екстремни ситуации. Това трябва да се съобрази в дългосрочните планове. Действията „пост-фактум” и отказът от учене от чуждия опит ни поставят в постоянен режим на криза. За да оцелеят горите в България – и с тях всички екосистемни услуги, които те осигуряват – трябва да гледаме на тях не като “склад за дървесина”, а като сложни, уязвими и незаменими системи, които изискват грижа, знание и устойчиви политики. Не можем да си позволим да забравим това дори до следващата есен.
