Ерве льо Телие е носител на една от най-престижните награди в литературния свят – “Гонкур” 2020, за романа си “Аномалията”. Книгата вече е продадена в над 1 млн. екземпляра. За нея се твърди, че се е превърнала в неидентифициран досега литературен обект. Основнатa тема е “Аз и Аз с всички последствия” – как човек се изправя срещу себе си и какво прави с живота си, който е негов и същевременно не е?
Това е осмият поред роман на 63-годишния Ерве льо Телие, който е математик и журналист по образование с докторска степен по езикознание. Изгрява на литературната сцена през 1984 година, когато излиза първата му книга. Следва дълга поредица от сборници с разкази, поезия, епистоларни творби, есеистика, текстове за театър. Телие е член на международната литературна група Oulipo и неин четвърти президент. Носител е на Награда за любовен роман (2007) и Награда за черен хумор (2013).
– Г-н Льо Телие, книгата ви ме накара да се замисля за пътуването между паралелни реалности. В този контекст, човекът ли е единствената машина на времето?
– Това е сложен въпрос върху тема, която много ме вълнува. Дали човекът има поглед върху миналото?! Съответно върху бъдещето?! Смятам, че хората са уникални в еволюцията си. Идеята за миналото ни е пряко обвързана с отказа ни от приемането на завършеността, на края. В този контекст би могло да се разглежда връщането във времето. Но това е проблем на нашето поколение – края на времето. Нашата вселена съществува от 14 млрд. години. Ще има още милиарди, докато не достигне абсолютната нула, температурната нула. А ние, хората, все още имамe проблем с края.
– Какво е отношението ни към времето и към сблъсъка със самите нас в умаления модел на света във вашата книга?
– Отношението ни към времето е частично и парцалирано. Концентрирано върху минало, бъдеще, върху отрязъци. “Аномалията” поставя въпроса как всеки би реагирал, ако се сблъска със самия себе си. Да си зададем въпроса какво представлява нашият свят, мозък, усещания. Това е една планетарна книга, описва света в различни аспекти и континенти. Показва функцията на част от Европа, Франция, САЩ, Китай, Африка също. Книгата ми се чете лесно, но се разбира трудно.
– Една от основните ваши теми е тази за надеждата?
– Надежда е най-лошата дума, защото тя е пагубна за човека. Докато имаш надежда, не действаш, не предприемаш нищо. Това се случва, когато си отчаян. И за най-малката промяна се изисква огромно отчаяние. Човек нищо не трябва да отлага. Особено отговорите за най-важните неща. Кризите поставят въпроси. И въпросът е как ще реагираме, изправени пред нас самите. За какво трябва да се борим, когато войната или друга криза ни заставят да се вгледаме в себе си. Вярвам, че надеждата е зло, за човека е злина. Тя прави хората статични, защото и най-малкото действие изисква най-голямо отчаяние.
– Какво мислите за това, което се случва в момента в света?
– Политическият избор на Еманюел Макрон е да бъде връзка между два свята и това е добър избор. Трябва да има преговори и решение, за да се спре тази драма. Личността на Путин не е разбрана от много западни наблюдатели. Преди 2 седмици никой не можеше да предвиди накъде ще тръгнат нещата. Което показва границата, ограниченията – както на международните институции, така и на Европа, която никога не е разполагала с автономна отбрана и с действителна автономна външна политика и която открива днес, че отдавна е трябвало да разполага с такива.
