Цветана Милчева е преподавател по български и литература, автор е на учебници и помагала. Тя отговори на нашите върпоси, свързани външното оценяване, форматът му и творческото развитие на учениците.
Г-жо Милчева, сред седмокласниците и тази година отново имаше недоволство от текста, който трябваше да преразказват. Има ли нужда от друг подход, по който да се подбират текстовете за този втори модул? Какъв трябва да е той?
Имам усещането, че седмокласниците недоволстват от всеки текст, който трябва да преразказват. Лично аз смятам, че преразказът като изпитен вариант за втори модул е крайно неприемлив формат, и за това съм говорила нееднократно. Какво проверява преразказът– доколко седмокласниците могат да запаметяват и възпроизвеждат съдържанието на художествен текст? Ако е така, способностите на паметта как определят езиковите и литературни компетентности на учениците, защото изпитът все пак е по български език и литература?
Що се отнася до конкретния текст за преразказ, зададен тази година, оценявам го като средно труден. Аз виждам друг проблем, несвързан със затрудненията на учениците. Задаването на текста „Череши“ на Захари Карабашлиев беше „надлежно“ обяснено като специален жест – авторът написал текста специално за изпита след седми клас. Оказва се, че не е точно така, че този разказ е нещо като „ремикс“ на друг… Въпросът не е методически, а морален, но това едва ли има връзка с усилията на седмокласниците.
Неправителствени организации се обявиха за промяна на формата на изпитите след седми клас. В каква посока трябва да е тази промяна за БЕЛ?
Честно казано, изтръпвам, като чуя за „неправителствени организации“, които се „обявяват“ за нещо, свързано с образованието. Тъжното ми усещане е, че днес всеки е призван да разбира от образование, от спецификата на обучението. Не неправителствени организации, а изключително ангажирани общности от специалисти трябва да поемат тази отговорност. Иначе помня многократни промени в изпитния формат – например отговор на литературен въпрос, преразказ с елементи на разсъждение, тест и преразказ с конкретна дидактическа задача и комбинации от всички тези варианти. Така се случи, че при последната промяна, която наложи настоящия формат, заявих несъгласието си в едно телевизионно студио, в което бях поканена заедно с тогавашния министър на образованието Даниел Вълчев. Помня как той убедително каза, че българските деца не са нито по-глупави, нито по-умни от другите деца по света, само са по-бедни. И щом всички правят тестове, и ние ще правим. Което, разбира се, не е съвсем точно – могат да се посочат редица примери от европейската образователна практика за различни изпитни модели.
Лично аз смятам, че превръщането на тестовете в панацея е гибелно не само за литературата, а за образованието въобще. И конкретно за литературата – искам да видя такива критерии и такива тестови задачи, които да измерят вкуса на учениците, отношението им към света, ценностната им скала. Защото какво е обучението по литература без всичко това.
Чуват се все повече гласове, че не е много логично едно и също произведение да се учи на части в среден и в гимназиален етап. Каква е логиката да се „разкъсват“ произведенията и не се ли губи по този начин интереса на учениците към тях?
Логиката е извънлитературна – свързана е с двустепенното образование в горен курс и провеждането на НВО след 10 клас. Смятам, че подобен подход в обучението по литература е краят на обучението по литература.
Още по-съкрушително е, че знакови творби на българската литературна класика се изучават по програма „на парче“. Представа за „превръщането на добродетелния патриархален човек в българин“ (Петър Пондев) в романа „Под игото“ учениците трябва да изградят, изучавайки две глави от Вазовата творба. Същото е и с „Железният светилник“ на Димитър Талев, и с „Тютюн“ на Димитър Димов. На Алеко отдавна е вдигнат мерникът – от „Бай Ганьо“ съответно в среден и горен курс се изучават два-три разказа.
А интересът на учениците към литературата е по-скоро пожелателен, много скоро ще бъде ефимерен.
Виждаме много възможности за децата, които се занимават с математика и природни науки. Как да се стимулират учениците да четат повече и да мислят по-творчески?
Трудно се стимулират. Литературата е единствената наука за изкуство – за словесното изкуство. Общуването на човека с книгите е може би най-съкровеният акт, много личен, интимна потребност даже. И забележете – в колко области на съвременния живот човек осъществява социалния си престиж чрез литературата? Колко се забогатява от литература, доколко другите го припознават като значим заради познанията му по литература.
По-често срещаният въпрос в училище е „защо ни е това“, а не „какво да прочетем“. Без да обобщавам, разбира се. Мисля, че все пак спасението е да не бягаме от хуманитарното в училище, да не комерсиализираме образованието, да не се оправдаваме с „потребностите на бизнеса“. Защото много сол трябва да изядеш и много неща трябва да научиш, за да разбереш къде е твоята ниша, какво искаш да правиш и можеш ли да го правиш. За децата ми е думата. А ние трябва да зададем посоката. Ако е възможно.
