Априлското въстание, избухнало на 20 април по стар стил (1 май по нов стил) в Копривщица, е потушено с много кръв и зверства, но то предизвиква за първи път светът да обърне внимание на България. През 2015 година се навършват 139 години от Априлската епопея.
Априлското въстание е нашата, българската революция – морална и с оръжие, която се оказва, че е победила, независимо от потушаването на въстанието. Трескавата подготовка правела впечатление на местните мюсюлмани и на османските власти. Сигурна информация за “предприятието” обаче те получили едва след Оборище от участник в събранието – Ненко Терзийски от Балдово, чието име на предател е изтрито от паметника в местността. От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище били изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват подстрекателите на “мирната рая”. При опит да бъде заловен Тодор Каблешков копривщенските дейци нападнали и прогонили с оръжие изпратените турски военни.
Мюдюринът бил убит, а в градчето била установена революционна власт. Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото “Кърваво писмо”. Писмото е пренесено от 19-годишният Георги Салчев, който изминал 5 часовия път от Копривщица до Панагюрище само за 2 часа. От 95 въстанали села и градчета, във въстанието участват едва около 10 000 мъже, въоръжени с огнестрелно оръжие.
Много са причините за кървавия и трагичен край на Априлското въстание, но то е изцяло българско дело, неговата подготовка и избухване не са подкрепени от нито една външна сила. Апостолите и загиналите във въстанието остават в българската история не като мъченици, а като герои, които с младостта си, с образоваността си, с безкористието на саможертвата си и 139 години след тези героични събития като недостижима мечта за българите.
Тази недостижима мечта върви вече през столетията, заедно с предшествениците на Каблешков, на Бенковски, на Бачо Киро – Раковски, Левски и месец по-късно героично и самотно загиналия Христо Ботев.
