Априлското въстание е най-масовата проява на въоръжена съпротива на българите в Османската империя. Избухва преждевременно на 20 април (ст. стил) 1876 г. в Копривщица и е организирано от Гюргевския революционен комитет. Въпреки че завършва с неуспех, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение през XIX в. Основната му цел е Освобождението на България от османско иго, но организаторите му целят и да покажат на Европа как „Болният човек край Босфора“ се саморазправя с един народ, дръзнал да поиска свободата си. През втората половина на по-миналия век някогашната всяваща ужас и респект империя навлиза в спиралата на постоянно нарастваща финансова задлъжнялост, а корупцията е обхванала всички етажи на и без това тромавата централна власт. Успешните въстания на сърби, черногорци и гърци (в рамките на само четвърт век) са индикация, че останалите балкански народи под властта на султана – българи и албанци, няма да чакат дълго, за да поискат независимостта си. 70-те години на XIX в. го потвърждават категорично. Първо босненци, а след това българи на три пъти се вдигат на въоръжена борба срещу вековния поробител. Щастието се усмихва на България едва на третия опит – и то не без помощта на Великите сили.
Трагичният край на Старозагорското въстание от есента на 1875 г. не помрачава революционното настроение сред по-буйната част от родната емиграция във Влашко. „Както и да е, ние не ще оставим Турция на мира, или ще измрем всинца, или ще освободим България“, пише Никола Обретенов до майка си баба Тонка през септември 1875 г. И наистина само два месеца по-късно в Гюргево се основава нов революционен комитет, който обединява почти всички комитетски дейци, решени да извоюват свободата с оръжие. В хода на дискусиите членовете му разработват подробен план за ново въстание, в което се отчита печалния опит от лятото на същата година. За пръв път територията на страната ни се разделя на окръзи, като за всеки от тях се определят апостоли. Взето е решение ръководството на Първи Търновски революционен окръг да се повери на Стефан Стамболов, като за негови помощници са избрани Христо Караминков и Георги Измирлиев. Във Втори Сливенски окръг за главен апостол е определен Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. Трети Врачански окръг пък се ръководи от Стоян Заимов, Никола Обретенов и Никола Славков, а Четвърти Пловдивски – от Панайот Волов с помощници Георги Бенковски и по-късно привлечените Георги Икономов, Тодор Каблешков и Захари Стоянов. Съществуват сведения, че се предвижда и обособяване на Пети Софийски окръг, но той така и не е изграден. В края на декември 1875 г. комитетът се саморазпуска, а определените апостоли започват да се прехвърлят в страната.
Още след пристигането си в Търновско ръководните дейци на Първи революционен окръг разгръщат масирана революционна пропаганда, в резултат на което Габровско, Севлиевско и районът на Бяла черква за кратко време стават сборище на бунтовни елементи. Във Втори революционен окръг ситуацията не е толкова оптимистична – там се стига до вътрешен раздор между ръководните дейци, в резултат на което агитацията не е толкова активна и дефакто в навечерието на въстанието окръгът не е в състояние да участва в активни бойни действия. Най-трагична е ситуацията в Трети революционен окръг, където се допускат низ от пропуски, които неминуемо рефлектират негативно и върху авторитета на ръководителя Стоян Заимов сред местните революционни дейци. От цялата страна като че ли най-добре върви подготовката в IV окръг. Само за два-три месеца в Средногорието, Пловдивско-Пазарджишкото поле и Родопите се изгражда широка комитетска мрежа, в която е обхванато почти цялото мъжко население. За уточняване на плана за бъдещи действия на 14 април в местността „Оборище“ се свиква събрание, на което се взема решение в случай на предателство, въстанието да се обяви и по-рано от заплануваното (11 май).
Въстанието започва с предателство
На връщане от заседанието един от участниците в него – Ненко Терзийски, недоволен от това, че по време на разговорите един от заседателите му изважда нож, решава да издаде всичко на познатите си турски бейове. На път към родното село Балдево (днешното Росен) той попада на събор на местните турци и пред двама-трима от тях съобщава всичко, което е чул и видял. Те от своя страна го препращат към Пловдив, където той дообяснява пред властта цялостната ситуация в региона.
За да изпреварят събитията още на 19 април към Копривщица се отправят няколко десетки турски войници. При опита им обаче да заловят ръководителят на местния революционен комитет Тодор Каблешков, той се укрива и след това обявява началото на въстанието. Още същия ден то е вдигнато и в Панагюрище, където властта много бързо преминава в български ръце.
Съгласно плана ръководителят на окръга – Георги Бенковски – сформира т.нар. „Хвърковата чета“, с която в рамките на няколко дни обикаля и вдига на бунт десетки селища в Средногорието и Родопите. Първоначално властите са изумени от случващото се. Мнозина от тях не могат да повярват как доскорошната рая се е разбунтувала и иска свободата си. Минават няколко дни, през които десетки български селища триумфират, освободени от тегобите на робството. Радостта обаче не трае дълго – срещу въстаниците са изпратени няколко десетки хиляди войници, които за около три седмици жестоко сломяват съпротивата на разбунтувалите се селища.
Героизъм и трагизъм
Първа под напора на османските пълчища пада Стрелча, а след нея и Клисура. На 26 април започват боевете и за Панагюрище. След четиридневни сражения столицата на IV революционен окръг е превзета, а стотици българи от града и околността намират смъртта си.
На 7 май турците влизат и в Брацигово. След няколкочасов бой ръководителят на въстаниците, Васил Петлешков, се предава, след което е подложен на нечовешки мъчения, преди да се самоубие. Не по-малко доблест и саможертва показват и въстаниците в Перущица и Батак. В Перущица, след като отстъпват позициите си, революционните дейци се събират в училището, черквата и няколко околни къщи, където се сражават до последно. Когато виждат, че всичко вече е изгубено, за да не попаднат живи в ръцете на врага, те решават сами да сложат край на живота си. Завинаги в паметта на народа ни ще остане саможертвата на Кочо Чистеменски, който застрелва жена си, сестра си и новороденото си дете, след което се самоубива. Спас Гинев също убива цялото си семейство – пет невръстни деца и бременната си жена. Техният пример следват Иван Тилев, Георги Мишев и още много други. Още по-трагична е съдбата на Батак, където се посичат или изгарят живи повече от 3000 души.
По времето, когато башибозукът разсипва въстаналите селища в IV революционен окръг, “Кървавото писмо” пристига в Търновско и Сливенско. Тук обаче въстанието не получава масов характер и сформираните чети бързо са разбити от многократно превъзхождащия ги противник. Разяждан от вътрешни противоречия Трети революционен окръг засрамено мълчи, изчаквайки идването на четата на Ботев. Но дори и тогава, когато четниците на поета почукват на вратите на местните революционни дейци, те не отварят портите и душите си за предвестниците на свободата.
Равносметката
Макар и завършило с неуспех, Априлското въстание показва на цяла Европа, че българите вече са узрели за свободата си и е въпрос единствено на време, кога точно ще я получат. Жестокото потушаване на бунта от османските пълчища, допълнително настройва общественото мнение срещу империята. В тази атмосфера Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. се явява закономерен завършек на героизма и саможертвата на милиони българи, копнеещи да живеят в свободно и мирно отечество.
Жестокостта на поробителя и Европейското обществено мнение
Сухите цифри показват, че по време на Априлското въстание са избити 30 000 българи, изгорени са 80 селища, а други 200 са разграбени. Но тази варварска жестокост не остава скрита. През юли 1876 г. специална анкетна комисия с участието на руския вицеконсул в Пловдив княз Церетелев, секретаря на американската легация Юджин Скайлер и кореспондента на в. “Дейли Нюз” – Дж. Макгахан, посещава районите на въстанието. Резултатите се оказват разобличителни за властите. По безспорен начин се доказват извършените зверства, а чрез пресата откритите свидетелства стават достояние и на демократичната общественост в големите европейски страни. В Германия, Англия, Франция, Русия, Италия, Австро-Унгария и САЩ се надига огромно възмущение срещу Портата. Политици, писатели, учени се обявяват в защита на българите. Организират се събрания, митингии парламентарни дебати. Виктор Юго, Дж. Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев са само част от имената на най-видните представители на тогавашния европейски свят, които застават зад справедливите искания на българския народ.
Гласувайте в конкурса “Кмет на месеца” ТУК.
