Петко Каравелов е бележит български политик и общественик, един от водачите на Либералната партия, а по-късно на – Демократическата партия. Министър-председател на второто либерално правителство на Княжество България от 28.ХІ.1880 до 27.ІV.1881 г. Брат на големия български писател, общественик и революционер Любен Каравелов.
Петко Каравелов е роден на 24 март (5 април – нов стил) 1843 година в Копривщица. Баща му Стойчо Каравела е заможен бегликчия. Майка му Неделя Доганова произлиза също от знатен копривщенски род. Семейството има 7 деца – 4 момчета и 3 момичета.
Бъдещият политик учи първоначално в Копривщица. През 1856 година баща му го изпраща в Енос (Гърция), където чиракува за абаджия и същевременно учи в гръцко училище. По-късно със съдействието на Найден Геров заминава за Москва при по-големия си брат Любен Каравелов. Там завършва гимназиален курс и през 1861 г. постъпва в Московския университет, където завършва право.
По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) Петко Каравелов служи в щаба на руската армия. През 1878 г. е назначен за вицегубернатор на град Видин, а после за окръжен управител на Търново.
След Освобождението на България е избран за депутат на Учредителното събрание през 1879 г., като активно участва в приемането на Търновската конституция. Избран е за председател на І-вото ОНС.
Петко Каравелов е председател на радикалното крило на Либералната партия. Влиза в състава на първото либерално правителство на Драган Цанков като министър на финансите.
На 28 ноември 1880 г. с Указ №735 княз Александър І Батенберг (1879-1886) го назначава за министър-председател. Той съставя кабинет от умерени и крайни либерали. Същевременно Каравелов е министър на финансите и управляващ правосъдието.
Това правителство управлява до 27 април 1881 г. То продължава активната законодателна дейност, но допуска грешки при разрешаването на поземлените въпроси. Стремежът му да води независима политика обтяга отношенията с Турция и Великобритания.
Князът, който е против либералите и Търновската конституция, като се възползва от смъртта на руския император Александър ІІ, на 27 април 1881 г. извършва държавен преврат и сваля правителството на Петко Каравелов и възлага на ген. Казимир Ернрот да състави служебен кабинет.
Установява се така наречения „Режим на пълномощията“. Конституцията е отменена. Петко Каравелов е принуден да емигрира в Източна Румелия. В Пловдив работи като гимназиален учител, после става кмет за периода 1881 – 1883 година. Там той укрепва Либералната партия, която играе важна роля за подготовката и реализацията на Съединението.
В същото време в Княжеството между консерваторите на княз Батенберг и либералите се постига споразумение за поправки в Конституцията, а Драган Цанков поема министър председателския пост през септември 1883 г. Крайните либерали искат пълното възстановяване на Търновската конституция.
Петко Каравелов се завръща в София. На проведените на 27 май 1884 г. парламентарни избори радикалните либерали печелят впечатляваща победа и Петко Каравелов е избран за председател на ІV-тото ОНС. На 29 юни той става отново министър-председател за периода 1884-1886. Същевременно е министър на финансите, управляващ Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията и Министерството на вътрешните работи. Неговото правителство успява да стабилизира финансите, строи железопътни линии, усъвършенства образованието чрез създаване на нови училища.
Вторият мандат на Петко Каравелов е свързан най-вече със Съединението между Източна Румелия и княжество България, извършено на 06 септември 1885 г. Министър-председателят, князът, политиците и народът се обединяват около това дело. Веднага е обявена мобилизация за защита на Съединението. Каравелов умело лавира между западните държави и Русия. Силите свикват в турската столица посланическа конференция на 24 октомври 1885 г. Сръбският крал Милан обявява война на България на 02 ноември 1885 г.
Петко Каравелов се оказва първият министър-председател след Освобождението, принуден да води война. Той, заедно с министрите, княза и военните, се справя блестящо. Скоро след героични сражения при Гургулят, Три уши и Сливница сърбите са отблъснати и Съединението е защитено достойно.
На 24 март 1886 г. в двореца Топхане в Цариград Великите сили подписват окончателно спогодбата за признаване на Съединението. Това е голяма победа на младата българска държава.
През лятото на 1886 г. обаче в България настъпва нова политическа криза. На 09 август група офицери извършват държавен преврат, свалят княза и го отвеждат в Русия. Петко Каравелов също насилствено е свален от власт. Но скоро военните отново го обявяват за министър-председател на кабинет на националното спасение. Петко Каравелов се заема да намери изход от кризата, но е принуден след 5 дни да предаде властта на Стефан Стамболов.
На 26 август 1886 г. Александър І Батенберг абдикира окончателно и назначава регентство в състав: Стефан Стамболов, Петко Каравелов и подп. Сава Муткуров. След изборите за ІІІ ВНС за избиране на княз Фердинанд Сакскобурготски Петко Каравелов подава оставка и минава в опозиция. Като привърженик на Русия при управлението на Стефан Стамболов (1887-1894) той е преследван и съден на два пъти през 1887 и 1891 г. попада в затвора. Амнистиран е от правителството на д-р Константин Стоилов през 1894 г.
Петко Каравелов се връща на политическата сцена през 1894 г. като народен представител в VІІІ – ХІ ОНС. През 1896 г. той основава Демократическата партия, която на изборите през 1901 г. се оказва трета политическа сила. Петко Каравелов съставя кабинет от демократи и прогресивнолиберали и управлява страната от 20 февруари до 22 декември 1901 г. Той е същевременно министър на финансите и управляващ Министерството на народното просвещение.
Петко Каравелов умира на 24 януари 1903 г. в София. Погребан е в двора на църквата ”Св. Седмочисленици”. Там е погребана и съпругата му Екатерина Каравелова (1860-1947), за която се жени през 1880 г. и има от нея три дъщери – Радка, Виола и Лора – последна известна с трагичната любов на големия поет Пейо Яворов.
Петко Каравелов оставя името си в историята като виден общественик, мъдър и изключително честен политик и държавник.
Източник: istoria.bg
