[wzslider]
Преди 1099 г., на 20 август 917 г., българските войски, водени от цар Симеон I, разбиват войските на Византия в Битката при Ахелой.
Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. Според арабският хронист ал-Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.
Основната цел на битката е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, установени през 913 година.
Двете армии
Основните византийски източници не дават сведения за числеността и състава на българската армия, но косвени такива има в разказа за чудото на свети Георги, докато ал-Масуди направо ни указва числа. Според Иван Божилов, от тези извори става ясно, че в българската армия участвали също маджарски и печенежки контингенти. Ал-Масуди твърди, че съюзната армия на Симеон възлизала на невероятните 60 000 конници.
Византийската армия наброявала 62 000 души, от които 12 000 са конници. От изброяването на някои от военачалниците става ясно, че в битката освен основните сили, които са съставени от войските на военно-административните области участват също минимум три от четирите конни гвардейски тагми, както и арменски части от най-източните, гранични области на Ромейската империя. Подобна мобилизация станала възможна, след като Византия склюила мир със сарацините.
Подготовка
След сключения мир с арабите войската от азиатските провинции на Византия е прехвърлена на Балканите. За да се насърчи армията и допълнително да се повдигне бойният ѝ дух, на гвардейските тагми предварително са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървеният кръст, на който е бил разпънат Христос, и войниците от цялата армия се заклеват, че „ще умрат един за друг“.
След полагане на клетвата сухопътната армия се насочва срещу България.
Битката
Фронтът на имперската армия е разположен на север и навярно неговата линия е с дължина над 4 км, докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.
Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойно построение.
В този критичен момент, българският цар Симеон със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешният град Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Ромейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на противника и бягството му от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са посечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.
Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се спасяват непокътнати едва 2 000 ромейски конници, навярно от невлязъл в действие отряд. Вероятно те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византийците укрепен град Анхиало.
Предвид ожесточеното начало на сражението, повече от вероятно е българската страна също да е дала доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.
Стратегия назаем
Интересно е да се отбележи, че подобна тактика е използвал и канът на Волжска България – Габдула Челбир през септември 1223 година срещу татарите. Тогава при днешния гр. Самара той разбива войските на самия Чингис хан.
И до днес тази битка е известна в цяла Азия като „Овнешката битка“ тъй като всеки един от пленените 4,000 татари бил заменен за по един овен, а предводителят на татарската войска Уран, сина на Субетей багатур, като по-глупав – за 10 овена.
