Прекрасната и нежна българска поетеса Петя Дубарова остава завинаги на 17 години. Родена на днешната дата през 1962 година в Бургас, тя в стиховете си разкрива своя копнеж за един по-добър и по-искрен свят, за едно безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки. Тя ни оставя красивата си поезия, написана сякаш на един дъх, с много талант, емоция и чувства. Затова и никога няма да бъде забравена, защото все ще има много хора, които да четат нейните стихотворения.
Крехкият детски живот, прекъснат толкова рано, ни завещава мереното слово, римите, думите, стиховете, стихотворенията – вечни, истинско и по детски всеопрощаващи. Мечтите й като че са безгранични, смъртта не й позволява да ги постигне. А душата й, нежна, ранима и чиста, ражда едно безкрайно море от поезия. „Понякога съм толкова добра,/ че цялата изтръпвам и боли ме…”, пише самата Петя Дубарова. И като че ни дава тема за размисъл. Защо днес говорим все по-малко за добротата, защо сме толкова забързани, защо сме толкова нечувствителни към чуждата болка и потребност.
Родена, за да бъде поетеса, тя на крехката си възраст се явява като учителка на по-възрастните. Вдъхновяват я простите, но истински и значими неща – луната, въздухът, слънцето, тревите, птиците, небето. Стихотворенията й са лесно разбираеми, леки са като криле на птица. Петя е пример за връстниците си с прилежността си в ученето, но е и бунтарка, когато нещо не е справедливо. Несправедивостта й носи страдание, а „страданието ми носи щастие, има нещо велико в страданието, нещо извисяващо”, ще признае поетесата. И никак не идват случайно мъдрите думи на друг велик наш поет, който е сред нейните духовни наставници – Христо Фотев, за самата нея: "Тя беше птица – и вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея. В мига, когато се усъмни, че аз – че ние сме престанали отдавна да вярваме в крилете си – Тя отлетя".
Поетесата Петя Дубарова е безспорен и уникален творчески талант. Тя е гений в поезията, който „отлита” от този свят на 4 декември 1979 година, ненавършила 18 години. Единствената ѝ стихосбирка "Аз и морето" е издадена посмъртно през 1980 година, а няколко години по-късно от печат излиза и книгата "Най-синьото вълшебство", в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник.
Представяме ви някои от стихотворенията на поетесата Петя Дубарова:
ДОБРОТА
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!…
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
ПРОЛЕТ
Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.
Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.
Мостове, задрямали сфинксове, дюни…
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим… Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?
Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече…
ПОСВЕЩЕНИЕ
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка –
на теб – непознатия – смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми – властната – жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
НОЩ НАД ГРАДА
Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.
И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.
Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.
