"Да беше камък, щеше да се пръснеш –
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!
Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"…
.. Но ти търпиш, защото си сърце!…"
Днес се навършват 21 години откакто големият Дамян Дамянов извървя земния си път. Покойният поет е един от най-видните лирици на съвремието ни. Неговите стихове докосват човешката душа по особен начин. Чувствените думи се редят една след друга и вече няколко поколения развълнуват сърцата на хората.
Дамян Дамянов се ражда през 1935 г. в Сливен. Още като дете се изправя пред самия живот – пред не леката задача да споделя мислите си върху белия лист, въпреки че е почти неподвижен с говорни проблеми. А той има какво да каже. Съучениците от родния му град му се възхищават, а близки и приятели се грижат за "детето", което той остава до края на дните си. До него е непрестанно и неговата съпруга – поетесата Надежда Захариева. Искрен и раним поетът спечелва симпатиите на мнозина. Той говори за малките, но важни неща… за чувствата и любовта. Завършва българска филология в СУ, работи като литературен консултат и редактор. Първите му стихотворения виждат бял свят през 1949 г. във в. "Сливенско дело". Следват стихосбирките, които наброяват цели 38, като някои от тях са преиздавани по няколко пъти. Сред тях са творби като "Очакване", "Лирика", "Поема за щастието", "Коленича пред теб", "Пред олтара на слънцето", "И си отива лятото", "Като тревата", "Ти приличаш на сълза" и др.
Изключително признание е книгата му “Пусть окно распахнется” в превод на руски език от М. Кудинов. Също така негови творби са публикувани на белоруски, украински, унгарски и още езици.
Дамянов е носител на званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1998 г. получава наградата "Иван Вазов" за цялостно литературно творчество.
"Животът скрит е в дребните неща. В жест обикновен, ала човешки. В любима песен, слушана в нощта, с човек, умеещ да прощава грешки."
"И сам не знаеш гроб ли е, сърце ли е, туй, дето носиш вляво в гърдите си…"
"Запомних и едните, и другите, и третите. И земята, дето ме удари запомних.
И бабините думи: "Който не пада, той не расте!"
"Какъв скъперник е човекът – цени безценното до него, едва щом го забележи друг."
