Ингмар Бергман е определян като един от най-великите творци в съвременното кино. Шведският театрален и филмов режисьор, сценарист и продуцент е смятан от критиците за един от най-добрите за всички времена. Бергман е роден на днешната дата през 1918 година в шведския град Упсала, баща му е лутерански свещеник, майка му е домакиня. Детството му хич не е леко, тъй като баща му държи на строгата дисциплина, а често го наказва сурово при провиненията му.
През 1937 година Ингмар Бергман постъпва в Стокхолмския университет, за да учи изкуство и литература. Той прекарва повечето си време в работа в студентския театър и се превръща поклонник на киното. По това време любовна връзка довежда до разрив в отношенията с баща му, който продължава с години. Още през студентските си години Бергман пише няколко пиеси и една опера и работи като асистент-режисьор в театър. Дипломира се едва през 1944 година.
Първият му професионален досег с киното е през 1942 г., когато го наемат като помощник сценарист в Шведския филмов институт. Първият му самостоятелен сценарий е филмиран през 1944 г. от режисьора Алф Сьоберг и печели награда на фестивала в Кан. Постепенно Бергман започва сам да режисира филмите по своите сценарии. След успеха на “Седмият печат” той продължава да приковава вниманието на публиката с “Поляната с дивите ягоди”, “Лицето”, “Мълчанието”, “Персона”, “Шепот и викове”, “Вълшебната флейта”, “Есенна соната”, “Фани и Александър”, „Изворът на девственицата”, „Часът на вълка”, „Срамът”, „Една страст”, „Зимна светлина”, „Усмивки от една лятна нощ”, „Като в огледало”. Те му носят множество награди и признанието и на кинокритиците, и на зрителите.
Въпреки че е известен най-вече с филмите си, Бергман е и изтъкнат театрален режисьор. От средата на 40-те години на 20-и век той работи в театри в родната си Швеция, а в периода 1963-1966 г. оглавява Кралския драматичен театър в Стокхолм. Там поставя пиеси на шведския писател Аугуст Стриндберг, за когото твърди, че е най-голямото му вдъхновение като творец. Влиянието на Стриндберг е ясно забележимо във филма “Сцени от един семеен живот”, който през 1973 г. донася на Бергман още по-голяма популярност по света. Завидна е неговата творческа продуктивност. Той режисира над 60 художествени и документални филма за киното и телевизията, повечето от тях по свой собствен сценарий. Той е режисьор и на повече от 170 театрални постановки. Сред актьорите, с които работи често, са Лив Улман, Биби Андершон, Макс фон Сюдов, Ерланд Юсефсон. Повечето му филми са заснети сред пейзажа на Швеция, а централни теми в тях са смъртта, болестта, измяната и лудостта. Великият режисьор и сценарист умира на 30 юли през 2007 година.
Ето някои вдъхновяващи мисли на Ингмар Бергман:
Щастието e добро здраве и лоша памет.
Не е важно дали плачеш в действителност. Важно е зрителите да вярват, че плачеш.
Всеки път, когато получавам добра роля, аз си казвам, че е последна. Така я оформям до края.
Животът има точно цената, която ние искаме да му дадем.
Понякога се влюбваме благодарение на малките неща, понякога на глупавите, дори благодарение на нещата, които иначе са ни досадни.
Когато съм на сцената или пред камерата, чувствам инстинктивно какво да правя и знам как да го направя. Но в ежедневния живот не мога да отговоря на въпроса: Какво искате от стаята: това или това? Не ме интересува.
Това, че не знам нищо, се превръща в стимул.
Времето не съществува. То е изобретение на човека. Аз вярвам, че в действителност всичко е едно огромно сега и че сенките на бъдещето винаги са тук.
Някои хора са по-отговорни в отношенията, а други по-малко. Винаги е така. Има жертви и палачи.
Аз съм ужасен оптимист.
Човек може да бъде и предупредителна камбана, която дрънчи иззад някой ъгъл…
Много рядко гледам филмите си. Става ми толкова тежко, готов съм да заплача. Мисля, че това е ужасно.
Демоните са безброй, идват в най-неподходящия момент и създават паника и ужас. Но аз съм се научил да управлявам негативната енергия и да я впрегна в моята колесница, за да заработи в моя полза.
Понякога, докато сънувам, си мисля: Трябва да запомня това и да го превърна във филм. Това е професионално изкривяване.
Всичко започва с лицето на актьора.
Никога не се тревожа за оценките на съвременниците или наследниците ми. Името ми не е издълбано никъде и ще си отиде заедно с мен.
Театърът е като предана съпруга. А киното е голямо приключение – като великолепна и взискателна любовница.
Никоя форма на изкуството не влияе толкова много на съзнанието като филма – право в емоциите, дълбоко в тайнствените пространства на душата.
