Христо Ботев (6 януари 1848 г. – 1 юни 1876 г.). Революционерът, поетът, смелото сърце, което туптеше за свободна България. Нека почетем делото му с три от незабравимите стихотворения, излезли изпод перото му:
МОЯТА МОЛИТВА
"Благословен бог наш…"
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…
В МЕХАНАТА
Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!
Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, –
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, –
грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!
Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!
А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!
О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!
Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!
НЕЙ
Питаш ме, защо съм аз
дохождал нощя у вас,
как съм скочил през плета
и що щял съм да крада.
Кат мъжът ти не съм стар
да не видя в темна нощ:
аз си имам за другар
на поясът остър нож.
Нощ бе темна като рог,
примъкнах се като смок:
слушам, гледам – сички спят,
спеше си и ти с мъжът.
Там в градина аз седнах,
в ръка силна нож стиснах:
ще излезе, рекох той,
ще изпита гневът мой.
Гледам вкъщи свещ гори,
вие спите – мен в гърди
силен пламък, яд гори
и гняв ще ме умори.
Впил съм очи във свещта,
а не виждам, че нощта
превали се и мина
и зора се веч сипна.
Славей песен си запя:
с радост среща той зора:
през прозорецът глава
се показа и засмя.
Тебе тутакси познах
и тогаз се чак стреснах:
"Друг път", славею казах
и през плетът пак скокнах.
Ето защо идвах аз
в темна нощ и грозен час:
ще умре един от нас –
ил мъжът ти, или аз!
Художник: Васил Горанов
