На днешния ден се навършват 138 години от рождението на бележития български писател и дипломат Симеон Радев.
Един от най-големите родни интелектуалци е роден в Ресен, днешна Македония. Учи в родния си град, в Охрид и Битоля, а през 1898 г. завършва Галатасарайския лицей в Цариград. След него следва право в Швейцария и Франция, като успоредно с това участва активно и в дейността на Върховния Македоно-Одрински комитет в София. Радев се сражава в Илинденското въстание (1903 г.), а след неговия неуспех се преселва в Княжеството.
Изключителен начетен и възпитан, българският дипломат говори седем езика (освен традиционните европейски – турски и арабски). Той е личен приятел на Райнер Мария Рилке, с когото кореспондират до смъртта му. След краха на България в балканските войни е въвлечен в дипломацията. Неговият подпис стои от българска страна на Букурещкия мир (1913 г.) и Ангорския договор с Турция (1928 г.). Пълномощен министър е на легациите ни в Хага, Брюксел, Вашингтон, Лондон, Букурещ, Швейцария и Турция.
Симеон Радев активно се занимава с писателска дейност – автор е на обемни мемоари, мащабни изследвания върху македонския въпрос, литературна критика, една драма и множество разкази. Страстта му към журналистическата работа свършва с монументалния труд “Строителите на съвременна България” (1910-1911 г.), в който запечатва събития от новата история на отечеството ни на фона на световните събития.
Освен публицист, историк и дипломат Радев е и истински ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му “Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени”, която излиза в 1965 г. и е посрещната с изключителен интерес от българския читател.
Само няколко дни след като книгата “Ранни спомени” е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година.
Представяме ви цитати от “Строителите на съвременна България”, които перфектно отразяват духа на първото десетилетие на българската държава:
Руският цар се явяваше във въображението на народа нещо като един бог, по-близък от Господа и по-милостив от него.
Няма история обективна и не съществуват безлични историци.
Неужели нашият народ не е този същият, който в турско време е бил и послушен, и покорен, като е плащал налози и по за две години напред, изпълнявал е разни ангарии и други нетърпими натурални повинности, а сега се е отпуснал до такава степен, щото хазната брои борчовете му с десетина милиона.
Предан към своята национална Църква, българинът не е показвал никога голяма любов към своето духовенство. Правителството можеше да вземе най-антиклерикалните мерки, без да се появи някакъв сериозен протест в страната.
С оцет и жлъчка напои той тоз народ, който го избра, затова го и всички днес мразят, едни по внушение на сърцето си, а други по внушение на съществующия у тях разсъдък.
Тъй беззаветно българската душа бе предана в тоя момент на русите. Не само всяко помишление против Русия се считаше от масата за светотатство, но никой не смееше даже да си представи, че Книяжеството би могло да съществува без нейна опека.
