Днес се навършват 118 години от рождението на големия български патриот и писател Димитър Талев. Безспорно неговият капитален труд е тетралогията му „Железният светилник“, „Илинден“, „Преспанските камбани“ и „Гласовете ви чувам“, които остават сред най-ценните творби на родната литература през ХХ в. Отговаряйки на въпросите на една литературна анкета, подготвена от Ганка Найденова – Стоилова, Димитър Талев споделя спомени за детството и юношеството си: “…Трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, – просто разсякоха живота на моето поколение, тъкмо човек, когато трябва да се гради. Всичко, което съм получил като знание, е някак случайно, откъслечно, несистемно.
През 1931 година в Париж се запознах с един млад французин, който на 22 години завършваше втори университет. Но той беше син на професор, дядо му бил професор, беше дошъл с голям капитал на тоя свят, разполагаше с голяма библиотека. И тогава си мислех за моя живот в поробена Македония. Едва във втори прогимназиален клас ми попадна случайно “Под игото”… Останах почти без системно образование. Всяка година съм учел в някой друг град…
“Кое ме е карало да взема перото?”
– Смело мога да кажа, че аз станах писател, защото чувствах необходимост да разкажа нещо за Македония… Отначало тази мисъл ме стопляше от време на време . Мине и отмине. Не смеех дори да я задържа. Но вече всичко, което чуех, всичко, което четех, отиваше все там, в това кътче на душата ми… През 1935 година се зачетох в книгата на Еничерев за родния ми град Прилеп. Оттогава идеята за моя роман за Македония не ме напусна…”
„Когато писах “Илинден” и “Камбаните” – споделя писателят за литературната анкета – живеехме цялото семейство в една неприветлива, студена селска стая. През цепнатините на пода встрани се виждаше дворът. Върху печката вреше яденето. Децата вдигаха шум. Жена ми топлеше тухли на печката и ги слагаше под краката ми. Аз толкова съм потънал в работата си обаче, че не чувам и не виждам нищо около себе си, само машинално вдигам краката си, за да сменят тухлите… Затваряш се за външния свят…
Понеже през деня се уморявам, вечер си лягам сравнително рано. В такова време отбягвам да чета, особено вечер. Заспивам бързо. Сънят ми е много дълбок, но кратък. Към два-три в полунощ вече съм буден. Всички спят. И понеже не смея да стана, за да не разбудя другите, работата почва в леглото… Ето я баба Султана пристига… Извиквам образите във въображението си…И те започват да действат, да говорят… И аз разговарям с тях… Дълбая в това, което ми предстои непосредствено да напиша… Така в тези ранни часове обмислям всичко да пълна яснота…”
„При една среща на Талев с негови почитатели – спомня си съгражданинът му Коста Църнушанов – му беше зададен въпрос: “Кого има пред вид за образа на Султана?” Той се съсредоточи, сякаш сам анализираше изградения от него образ и заяви, че до известна степен това е майка му, но не изцяло.
” Само известни черти – подчерта Димитър Талев – нейната смелост, замахът й, силата на характера. Иначе образът на Султана е много различен от майка ми. Майка ми беше по-нежна, по-топла, по -богата по душевен строеж”.
„ Димитър Талев беше най-малкият от децата в семейството на Тале Палислама- продължава разказа си Коста Църнушанов. – Бащата – кротък човек и вещ майстор на кантари, които приготвяше за износ…Майката на Талев – Донка беше волева жена, главен заповедник в къщата… Предмет на най-голямо внимание беше най- малкият член на семейството – нежният, крехкият Димче. Към него тетка Донка, майка му, хранеше неуписуема нежност, равна на оная на Баба Султана към Лазар Глаушев от романите му. “Димче мой златен!” – това беше честото и пълно с умиление възклицание на тетка Донка, останало в паметта на всички близки.” Като кажеше “Димче мой!” – устата й се топеше…
Димитър Талев допълни отговора на въпроса:
” Аз нямам прототип за нито един от образите на романите си. Те са създадени безспорно от много елементи на живота, но нито един в своята цялост не съществува в живота такъв, какъвто е у мене…”
