На днешната дата през 1925 г. се ражда един от най-големите български актьори на всички времена Калата – Георги Тодоров Калоянчев.
След отбиване на военната си служба се записва в бившето театрално училище в София.
По-късно Калоянчев е приет в трупата на Народния театър. Дебютира в киното с филма "Утро над родината" (1951) – в ролята на циганчето Сали. Но след това за известен период от време не получава почти никакви роли. Точно в този период Калоянчев преминава от Народния в трупата на скоро създадения Сатиричен театър. Следва и поредица от незабравими образи в незабравими филми – щангистът в "Специалист по всичко” (1962), Кондов във “Вълчицата”, инспекторът в “Инспекторът и нощта”, фокусникът в “Най-дългата нощ” (1969), Риксата в “Привързаният балон” (1969), Джордано Бруно в италианската продукция "Галилео Галилей” (1969), Езоп в “Езоп” (1971), “Нощните бдения на поп Вечерко” (1981), “Бон шанс, инспекторе!” (1984), “За къде пътувате?” (1990)… общо повече от 50 игрални филма.
През 1991 заснема най-известният си филм и може би ролята, в която всички най-ясно го помним. Тогава се превъплащава в героя на Алеко Константинов – Бай Ганьо, в „Бай Ганьо заминава за Европа“, който се превръща в най-гледания български филм на 90-те години.
Едни от най-известните филми, в които участва, са "Бай Ганьо тръгва по Европа" (1991), "Неочаквана ваканция" (1981) и "Бон шанс, инспекторе!" (1983). Зад гърба си има над 50 години във филмовата индустрия. През 1952 г. завършва актьорско майсторство в ДВТУ „Кръстьо Сарафов“. Автор е на автобиографичната книга "Жив съм, ваш съм!" (2003).
Калата напусна този свят на 18 декември 2012 година в София – 26 дни преди да навърши 88.
"Като творец беше в друг коридор, той беше патриарх", с такива думи Стефан Данаилов описа актьора Георги Калоянчев след кончината му.
Колегите му в Сатиричния театър твърдят, че с него си е отишла цяла епоха – добра, лоша, но е епохата на Калоянчев.
Монологът на един артист:
„Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят, къде има повече цвете и прашец. А ние, людете,твари уж умни и разумни, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбирание и топлинка.
А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, ако проумеем пропилената на това неписано ръг насам, ръг натам, ако си спомним, че тичащият человек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори и влюбените, когато се целуват, се спират на място.
Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни.
Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен?!?
Нищо подобно, млади хора! У мене няма боязън!
В тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това? А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек…
Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие.
Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от светове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ!
Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас.
Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!
Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба…”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звъни понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко, или веселичко, си спомните за оня стар господин…“
Георги Калоянчев
