Едва ли има някой, който да не е чувал стих, написан от Христо Фотев. Авторът на ембелматичното стихотворение „Колко си хубава…” написа много, но не живя дълго. Отиде си на 68 години на днешния ден, 27 юли, през 2002 г.
Роден е в Истанбул. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен, работи като моряк на моторен кораб, художник в стенописното ателие на Дом „Украса” в Ямбол, драматург на Бургаския театър „Адриана Будевска”, творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели, главен редактор на алманаха „Море”.
Издава десетки книги, сред които „Баладично пътуване”, „Сантиментални посвещения”, „Пристанище”, „Обещание за поезия”, „Литургия за делфини”, „Венецианска нощ”, „Пейзаж от думи”, „Море”, „Словесен вертикал” и др. Ако живееше в държава, в която талантът е безценен, щеше да бъде приказно богат. Фотев обаче живя в бедност, но с дарбата да създава поетични бисери.
Предлагаме ви откъси от тях:
“Душата ми почувства, че завинаги
ще я изгубя… И започна бягството!”“Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!”
“Кълна ви се – аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал и изсмял”.
Ето и някои мисли, до които го води житейският му път:
“В моя живот, във вашия, в живота на всеки човек има нещо случайно. Аз вярвам в това. Мога ли да бъда друг? Мога ли да коригирам живота си? Нищо не мога да коригирам в него”.
“Има хора, които са подвижни сметища, (както има подвижни пясъци). Метанът е тяхната аура. Взривоопасни са! Срещал съм ги – живял съм с някои от тях… И че съм жив, че не съм станал все още човеконенавистник, благодаря на моите приятели. Лъчиста плеяда (на моето небе) от принцове…”
“Предателството е лична категория. И много тайнствена. Защото трябва да бъдеш непрекъснато нащрек. На всяка своя секунда, минута, час, ден, година в живота си. Не знаеш какво ще те подведе – коя дума, жена, мъж, дете. Самият аз мога да се предам. Да се подмамя независимо от компаса, който ми показва посоките. Защото гласът на сирените отеква все още и е страшно, ако не си завързан на мачтата. Трябва да има какво да се предаде, за да си предател. Самият аз не съм се предавал. С какво бих могъл да заменя тоя ужасен и тъй прекрасен живот. От първия ми ден до сега”.
“Най-страшното не е смъртта ни, може би ужасното е, че сме приживе във тъмната й пластика! Но нека никого не обвиняваме! Виновните сме ний! Здравей, мълчание!”
