Над нешната дата – 7 ноември 1834 г. (според различни източници и 1835 или 1837 г.), е роден Любен Стойчев Каравелов – български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, борец за освобождението на България от османска власт.
Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на 19-и век.
През 1857 г. започва т.нар. „руски период“ в неговия живот. Той заминава за Москва, за да продължи образованието си, но тъй като надхвърля съответната възраст, се записва като свободен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Там се свързва с дейците от Московския славянски комитет – Погодин, Аксаков, Ламански и др. От този кръг Каравелов възприема идеята за обединението на южните славяни като решаващо условие за освобождаването на българите от османска власт. В същото време се оформя и идеята му да изгради тайна организация в Белград за подготовка на въстание в България. В Москва Каравелов пише и първите си разкази и повести.
Престоят на българския поет и революционер в Русия е време, в което той създава своите политически, научни и литературни възгледи. Революционните възгледи на Каравелов са оформени още преди идването му в Русия, а обществената му дейност там е подчинена на идеята да се търсят контакти с всички обществени среди, които могат да допринесат за българското освобождение.
В началото на 1867 г. обстановката на Балканите рязко се променя. Продължава въстанието на о. Крит, което избухва предишната година. Освен въстаналите гърци, сръбското правителство демонстративно започва да се готви за война срещу Турция. Българите в Русия и Влашко видимо се активизират. Революционерите около Раковски пристъпват към реализацията на неговия последен план.
В тази обстановка Каравелов решава да се включи в освободителните борби на своя народ. През същата година той заминава за Белград. По това време е в ход планът на руската дипломация за една южнославянска държава между България и Сърбия. В Белград Каравелов основава български комитет, в който участват и Иван Кулин и Ильо Марков. Комитетът възприема изцяло четническата тактика на Раковски. Освен създаването на този комитет, през същата година Каравелов издава „Прокламация“ до българския народ, с която го призовава да се вдигне на оръжие. В резултат на Каравеловите усилия започва сформирането на Зайчарската чета, но този проект е възпрепятстван от сръбското правителство.
В края на годината поетът-революционер е изгонен от Сърбия, а в началото на 1868 г. се установява в Нови Сад (Австро-Унгария), но и там не се задържа дълго. Каравелов е заподозрян в убийството на Михаил Обренович и е затворен в Будапещенския затвор, където лежи 203 дни.
През пролетта на 1869 г. Любен Каравелов се установява в Букурещ и там разгръща широка политическа дейност. В Букурещ е и най-блестящият период от живота на поета-революционер. Отначало Каравелов си сътрудничи с „Добродетелната дружина“, като оттам му е възложена редакцията на в. „Отечество“. Различията между неговите идеи и тези на „старите“ водят до конфликт, който завършва с разрив на отношенията между двете страни.
През същата година той посещава българите в Одеса и чрез акции събира пари за нов печатен орган на българската емиграция. Така на 7. 11. 1869 г. започва издаването на в. „Свобода“. Вестникът се превръща в орган на дейците, търсещи нови пътища за революционни действия.
По-късно негов пръв помощник там става Христо Ботев (1872 – 1873), а вестникът става орган на БРЦК. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873 – 1874).
Едновременно с издаването на вестник „Независимост“ Каравелов поддържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с когото през есента или края на 1869 г. полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 г. Каравелов е избран за председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Освен работата си около комитета, Каравелов поддържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение.
След трагичната гибел на Апостола на свободата апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички потиснати в света.
След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 г. война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. През февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.
Създава заедно с други революционни дейци в Търново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под османско владичество. Същият комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 януари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи.
Ето и някои от най-завладяващите думи на Каравелов, които звучат актуално и до днес:
„А да бъдат свободни един човек и един народ, те трябва да уважават свободата и на другите народи; за да бъде човекът човек, трябва да уважава и правото на другия човек“.
„Българите не търсят чуждото, но не дават и своето“.
„И лъжата има свой край и маската се носи до време“.
„Без образование ние никога няма да достигнеме до никакво добро“.
„У нас всичко става за пари… Тежко и горко на нашият народ, ако той остане дотолкова назад, щото различни шарлатани да защитават интересите му!“.
„Обязаността на всеки писател и на всеки педагог е да бъде прост и да говори със своят собствен език“.
„Свободата не ще екзарх, иска Караджата”.
„Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи“.
