Най-после този вик за помощ идва от всички краища на България към столицата и от различните, непредставени във властта, поколения български граждани. Дотук е положителното и лесното. Първата трудна стъпка по пътя на преустройство на нашия съвместен живот като общество преминава през това непредставените да потърсят политическо представителство като отидат да гласуват. И по този път да се върне поизпразненият от съдържание чл. 1 на Конституцията, че цялата власт произтича от народа. Иначе произтича от гласуващите под строй към строяващите ги. Темата дискутира Иван Брегов от Института за пазарна икономика (ИПИ).
След това идва болезненото осъзнаване – изборът не води веднага до промяна, а ако изобщо тя ще се състои, ще е трудна, бавна и на висока цена. Ще преминава през постоянни саботажи срещу това реалната власт да се осъществява институционално, а не от поредната стая 222 А в сградата на Народното събрание или от съблекалнята на „Витоша Бистрица“.
Хората искаха Пеевски и Борисов да подадат оставка, но реално те остават, враснали се в тази власт, на която не е поискано подаването на оставка – именно съдебната власт. И оттам малките деляно-борисовчета ще осуетяват всяко разследване през ръката на редовия прокурор, което е срещу тях или срещу техен верен службогонец. Ще спират каквото и да е управленско действие я с акт на Върховния административен съд, я с по-силната, но неотменима плесница на Конституционния съд. Блокирането на процесите може да бъде преодоляно с няколко трудни стъпки: следващите протести трябва да бъдат отново пред сградите на Висшия съдебен съвет, Върховния административен съд и Съдебната палата в София. В тези сгради се концентрира анонимната власт в България.
И при всяко необяснимо за формалната човешка логика действие на съда или прокуратурата да се иска обяснение. Да не забравяме, че в съдилищата и съдебния съвет има назначени пиари, излъчени са говорители, комуникационни стратегии са се писали. Като не може да обясни редовият съдия или прокурор, да обясни назначената администрация, нали ние и на тях за това плащаме.
За да започне каквото и да е проследяване и осуетяване на скритите центрове на властта в съда и в прокуратурата, на първо място членовете на ВСС следва да бъдат детайлно питани кого назначават, поощряват или наказват, как и защо мислят да похарчат близо 1 млрд. евро, поискан от тях в бюджета за 2026 г.. И това да става в Народното събрание, защото Народното събрание е органът, който има правомощието да изслушва всекиго по Конституцията и своя си устройствен правилник.
Да, за да се избере нов Висш съдебен съвет, който да изхвърли самонастанилия се Сарафов в кабинета на главния прокурор, трябват 160 гласа в Народното събрание. Такива трудно ще се съберат и коалирането около това може да е новият капан, но това ще покажат изборните резултати.
В публичния разговор от политическата трибуна плавно се настанява темата за това как нов Висш съдебен съвет, доминиран от няколко по-добри кадри е способен да направи няколко показни дисциплинарни производства, с които да се превъзпита цялата система. Това е преформулиране на позната теза, която измества фокуса от институциите към личността. А добре знаем, че вярата в една или няколко личности е отречена с късния разпад на абсолютизма и приключва съвсем след разпада на монархизма в Европа подир Първата световна война. Това е наивистично повторение на познатото, че силното малцинство на добрите в съдебната власт ще увлече всички останали отвътре. Този модел се провали. Трябва постоянна институционална терапия през Народното събрание. Създаването на дискомфорт по правилата е по-успешно от харизматичния подход.
Комисиите на Народното събрание не могат да установяват факти и обстоятелства за целите на наказателния процес, но могат да започнат с разплитането на зависимостите, които прокуратурата на Гешев, Сарафов и други не разплете – от Осемте джуджета до тоталния батак, наречен Администрация на европейските делегирани прокурори. А от там може да излязат реалните следи към реалните властови центрове, подчинили и съдебната власт.
